Тревата под огромните дъбове в дъното беше оплешивяла на места, където земята се беше издула неравномерно под натиска на корените. Алекс вдигна поглед към прозорците с метални решетки. Плътта не бе очакван спътник на стоманената мрежа. Гърбът на сградата бе по-откровен относно същността си.
Широките долни етажи на болницата бяха за пациенти, които отиваха в „Майката на розите“ за лечение на емоционални разстройства, злоупотреби с вещества и наркомании, както и за почивка и възстановяване. Майката на Алекс беше затворена на по-малкия девети етаж – охранявана зона, запазена за пациенти, нарочени за опасни. Някои от тях бяха убивали хора и бяха дамгосани за умствено негодни. Откакто майката на Алекс бе затворена принудително тук, на няколко пъти се беше случвало да има нападения върху пациенти или членове на персонала. Алекс се тревожеше за нейната безопасност.
Огледа горната редица непроницаеми прозорци, макар никога да не бе виждал нищо друго, освен сенки в тях.
Желязната врата отзад имаше малко четвъртито прозорче, зарешетено с обезопасителна тел. Щом отвори вратата, в носа го блъсна болничната миризма, която винаги го изпълваше с нежелание да си поеме дълбоко въздух.
Един дежурен го разпозна и му кимна за поздрав. Алекс го дари с вдървена усмивка, докато трупаше ключове, джобно ножче и телефон в пластмасова кутия на една маса до детектора за метал. След като премина, без да задейства алармата, един възрастен служител от охраната, който също познаваше Алекс, но не му се усмихна, му подаде телефона.
Той щеше да съхранява ножчето и ключовете на Алекс до края на посещението. Дори ключовете биха могли да бъдат грабнати от невнимателния гост и използвани като оръжие.
Алекс се приведе над металната маса от другата страна на детектора и взе евтината пластмасова химикалка, завързана за подложката със списъка за регистриране на посетителите. Жената на рецепцията, Дорийн, го познаваше. Стиснала телефонната слушалка между главата и рамото си, тя прехвърляше една тетрадка и отговаряше на въпроси, свързани с доставките на прането. Усмихна се на Алекс, щом той, докато вписваше името си, вдигна глава. През годините тя винаги се бе държала мило с него, съчувстваше му, задето трябваше да посещава майка си на подобно място.
Алекс взе единствения асансьор, който стигаше до деветия етаж. Мразеше зелените метални врати. Боята бе олющена на хоризонтални ивици от количките, блъскани в нея, така че отдолу се показваше мръсният метал. Вътре в кабината смърдеше на мухъл и застояло. Алекс познаваше всяко потропване и изскърцване по пътя нагоре, очакваше всяка вибрация на изнуреното му движение.
Асансьорът спря и най-сетне вратата му се отвори пред помещението за сестрите на деветия етаж. Заключени врати водеха към женското крило от едната страна и мъжкото от другата. Алекс пак си записа името и отдолу часа – 15,00.
Посещенията биваха следени изкъсо. На излизане пак трябваше да запише името и часа. Вратата на асансьора се държеше заключена и никой не можеше да я отвори, без да е попълнил формуляр за влизане или излизане – предпазна мярка срещу това някой пациент да се промъкне покрай лековерен новоназначен служител.
Дежурен в бял панталон и горнище се подаде от стаичка в дъното на сестринската стая и извади ключове, увесени на тънка телена верижка, прикрепена към колана му. Едрият, неизменно леко приведен мъжага познаваше Алекс. Почти всички служители познаваха Алекс Рал.
Онзи надзърна през прозорчето в масивната дъбова врата и доволен, че теренът е чист, завъртя ключа в ключалката. Отвори тежката врата.
Служителят поднесе пластмасова карта към датчика от другата страна.
– Звънни, като приключиш, Алекс.
Алекс кимна.
– Как е тя?
Онзи сви рамене.
– Същото.
– Да ви е създавала грижи?
– Преди няколко дни се опита да ме наръга с пластмасова лъжица – изви вежда мечокът. – Вчера скочи на една сестра и щеше да я пребие от бой, ако дежурният не беше на десетина крачки разстояние.
– Съжалявам, Хенри.
– Това си е част от работата – сви рамене Хенри.