Алекс се качи обратно в джипа и затвори вратата. Джакс се взираше внимателно през страничните прозорци, за да долови и най-беглия знак за нещо подозрително.
– Може ли да те попитам нещо, Алекс?
Той завъртя контактния ключ и джипът запали – този път без да му се налага да затаява дъх.
– Разбира се.
– Когато надписа онази картина, защо избра да се подпишеш като „Господаря Рал“?
– Не знам – сви рамене Алекс и насочи колата навътре в гората. – Реших, че може да разтревожи Каин, дори да го разсее и да отпрати мислите му в друга посока. Просто ми се стори, че трябва да го направя. Защо?
– Ами така, чудех се.
– Да не би това да те тревожи заради значението му в миналото?
– Не. Не ме интересува чак толкова какво се е случило в миналото. По-важно е какво се случва сега и какво предстои.
– Знам – отвърна Алекс и се замисли за всички безпомощни, невинни жертви, които бяха загубили живота си в онзи ден заради Радел Каин и хората му.
Продължиха бавно да навлизат все по-дълбоко в сумрачната гора. Алекс се зачуди за какво ли си мисли Джакс. Понеже тя, изглежда, нямаше намерение да каже, накрая се наложи да попита.
– Какво ти се върти в главата, ако може да попитам?
Тя се загледа през страничното стъкло. Накрая отговори, без да го поглежда.
– Просто претеглях тежестта на думите.
– Какво искаш да кажеш? – погледна я Алекс.
– Дойдох тук с мисия. Дойдох, за да изпълня едно пророчество, да спася невинните хора от моя свят от надвисналата заплаха.
– Аха? – сви рамене Алекс.
– Вече не знам дали ще успея.
– За какво говориш?
– Днес загинаха много хора, Алекс. За какво говоря според теб?
– Искаш да кажеш, че възнамеряваш да се откажеш.
– Знам каква ще е следващата стъпка на Радел Каин. И преди съм го виждала. Ще те заплаши със смъртта на невинни хора, ако откажеш да му помогнеш. Ще те насили да избираш.
Алекс се загледа напред, докато се клатушкаха бавно през каменистите коловози. Подсъзнателно той също бе обмислял този въпрос. Не му се щеше да си го признава, да се замисля сериозно, да си представя какво би направил, ако е поставен пред такъв избор.
Продължиха навътре в гората и накрая подминаха две отклонения от централния път, които Хал Халверсън беше отбелязал на импровизираната карта. На практика те обикаляха целия имот. Онзи, по който се движеха в момента, бе единственият път, който водеше навътре към перлата в короната на имота – мястото, което хората от обществото „Дагет“ наричаха Крепост.
Вече отдавна бяха излезли от границите на външния пояс – имотът, контролиран чрез тръста „Дагет“, и вече се намираха на земята, която беше наследил Алекс. Мисълта, че всъщност е собственик на всичко това, му се струваше нереална.
След още един час бавно придвижване се озоваха на кръгло пространство, разчистено, за да могат колите да обръщат. От лявата страна минаваше поточе, което извираше нейде по-навътре в имота. Покрай него Алекс видя началото на пътека. Направи кръг с джипа и паркира.
Излезе и затвори вратата, направи му впечатление, че планинските бързеи сред скалите вдигат много шум, който някой можеше да използва, за да се прикрие. Първо огледа гората наоколо, после вдигна задния капак, за да извадят багажа си. Тъмната дървена кутия с ножа също беше там и сякаш го чакаше.
Под кадифената основа намери инкрустирана със сребро черна кожена кания – досущ като онази на Джакс. Сложи я на колана си и я намести зад калъфа с двата резервни пълнителя за пистолета. Останалите четири държеше на лесно място в един от страничните джобове на раницата си. В нея беше сложил и няколко кутии патрони. Мунициите тежаха, но той нямаше намерение да ги оставя в колата.
Бен винаги го учеше, че оръжията и мунициите никога не са излишни. Прииска му се да беше намерил време да се снабди с още един пистолет. Все пак беше благодарен, че има и този, при това безотказно надежден.
Джакс извади ножа с посребрената дръжка от кутията. Извади своя и ги доближи един до друг. На онзи от кутията все още имаше следи от кръвта й.
Алекс посочи оръжията в ръцете й.
– Малко е страшничко, като си помислиш, че тези два ножа не са били заедно от хиляда години, че и повече.
– Да, точно това си мислех.
Подаде му ножа и той понечи да избърше кръвта, но тя го спря.
– Не, остави я.
– Защо? – намръщи се той.
– Тези остриета са създадени, за да пускат кръв. Нека си припомни вкуса й, за да се събуди от дълбокия си сън и изпълни предназначението си.