Алекс задържа за миг поглед върху решителните й очи, после пъхна все така окървавения нож в ножницата на колана си.
Двамата с Джакс се заеха безшумно да приготвят екипировката си. Вече беше късен следобед. Поправката на джипа и пътят насам бяха отнели цяла сутрин. Знаеше, че няма начин да стигнат чак до Крепост същия ден. Щеше да се наложи да направят бивак, а на другия ден да продължат до целта си. Предполагаше, че Радел Каин, Седрик Вендис и Юри Пирата можеха просто да изникнат на мястото, без да им се налага да се мъчат с дългото катерене. Нито за миг не се съмняваше, че ще се появят.
Алекс нямаше търпение най-сетне да се срещне с онзи просветлен художник, който създаваше нова реалност. Кръвта му кипеше от ярост в очакване на срещата.
Изглежда Джакс имаше опит с походна екипировка. Събра раницата си бързо и без излишни движения, после я вдигна на гръб и закопча колана. Алекс последва примера й. Към раниците им имаше контейнерчета за вода, а на допълнителни халки имаха закачени и бутилки.
Отдалечиха се от джипа и тръгнаха през гората, където песента на птиците отекваше между дърветата. Докато вървяха един до друг в по-откритите пространства, си поделиха няколко пакета шунка и сирене. Бяха подготвили суха храна, но месото нямаше да издържи дълго, затова се постараха да го изядат, докато навлизаха по-дълбоко в сумрака.
По-нататък пътеката не беше така ясно очертана, но не беше трудно да я следват. Вероятно охранителите я бяха използвали да стигат до вътрешността на имота и за времето, през което земята е била пазена от тръста „Дагет“, се беше превърнала в сравнително ясно очертан път. Освен автомобилните пътища Хал беше отбелязал на картата и тези пътеки. Не бяха кой знае колко, но осигуряваха достъп до почти всяка точка на парцела. Докато вървяха, Алекс забеляза и следи от еленски копита, които при нужда можеха да бъдат проследени.
С напредването на следобеда теренът започна да се изкачва. Отначало бяха само леки възвишения, но скоро стана скалист и по-труден за катерене. И двамата дишаха учестено, изкачваха поредица хребети, като първо се налагаше да слизат от всеки един, преди да се захванат със следващия.
След хребетите пътеката започна да криволичи сред стръмен участък с поредица остри скали. Поотделно скалните блокове не бяха толкова високи, но катеренето по тях беше трудно, особено с всичката екипировка на гърба. На места краката на Джакс се оказваха недостатъчно дълги и се налагаше Алекс да ляга отгоре, за да я издърпа, така че тя да не губи време да заобикаля. С изключение на тези моменти, той едва смогваше на темпото й.
Колкото повече се изкачваха, толкова повече се сгъстяваше мъглата. Алекс усещаше хладния й дъх по лицето си. Най-накрая теренът започна леко да се изравнява. Пътеката се виеше нагоре сред дървета с дебели възлести корени, вкопчени в тънките пластове в местата с голи гранитни плочи. Подминаха плочите и отново се гмурнаха в гъста дъбрава. Мъхът по земята заглушаваше стъпките им.
– Скоро ще се стъмни – каза Джакс през рамо. – Като гледам облаците, няма да има нито луна, нито звезди. Нощта ще е напълно непрогледна. При такъв терен катеренето в тъмно е опасно. Може да паднеш в пропаст или да си счупиш крака в някоя дупка. След малко трябва да помислим къде да си направим бивак.
Алекс въздъхна. Беше изтощен от бързия ход, но въпреки това не искаше да спират. Очакваше да са напреднали повече, но знаеше, че тя е много по-опитна с тези неща, така че прие съвета й напълно сериозно.
– Хайде да повървим още малко. Бивака можем да разпънем и на фенери.
Тя се съгласи, но го предупреди, че съвсем скоро ще е прекалено тъмно, за да се върви. Не след дълго цветовете вече не се различаваха, дърветата изглеждаха сиви. Тъмнината падаше изненадващо бързо.
В този момент излязоха от пътеката сред дърветата на малка поляна насред гората, от която за пръв път се разкри гледка далеч напред. Спряха едновременно, изненадани от неочаквания простор.
Само силует на фона на избледняващото сиво небе и същевременно съвсем леко осветен от залязващото зад облаците от лявата му страна слънце, връх Крепост се издигаше насред хълмистия, непрекъснат пейзаж.
Алекс реши, че не му прилича особено на крепост. Беше по-скоро плато, побито насред околната гора. Върхът му обаче не беше равен, а изглеждаше някак назъбен от тук-там оголени скали, които се издигаха и спускаха по повърхността му.
– Добри духове! – прошепна Джакс.
– Какво? Какво има?
– Не мога да повярвам.
– Какво не вярваш?
– Много прилича на едно място в моя свят, наречено Народния дворец. – Поклати глава, сякаш си говореше мислено. – Почти не вярвам на очите си, но като се замисля, вероятно през цялото време съм очаквала да го видя.