– На мен не ми прилича много на крепост. Какво толкова има в този Народен дворец?
– Това е мястото, където световете ни бяха разделени. Там горе, или поне в моя свят се пада горе, се намира едно място, наречено Градината на живота. Оттам в края на една дълга война много хора са били заточени от моя свят в твоя. Логично е точно то да е свързващото звено, мястото, където би трябвало да е порталът.
Самата мисъл за това сепна Алекс.
– Виждаш ли диагоналната линия, която се издига от ляво на дясно?
Алекс присви очи и се вгледа в сгъстяващия се мрак.
– Да, виждам я, да.
– Прилича на тясна ъгловата скала. В моя свят това е път, който води към двореца на върха. – Въздъхна. – Оттук сигурно ще ни отнеме поне четири часа да се изкачим горе. Най-добре да намерим място за лагеруване и да поспим малко.
56
ПЪТЕКАТА СКОРО ГИ ЗАВЕДЕ ОБРАТНО под прикритието на гората. Намериха място, което Джакс одобри за бивак, тъй като имаше скален навес, който да ги пази, ако завали. В мрака разпънаха набързо палатката и разгънаха спалните чували.
– Тази нощ трябва да се редуваме на пост – каза тя, докато нареждаше камъни за огнище на малко пространство, което набързо бе разчистила от листа и клони. – Огънят може да бъде видян, но по-важно е ние да ги видим и най-вече да не умрем от студ.
– Мислиш ли, че е необходимо да стоим на пост? – попита през рамо Алекс, докато събираше наоколо клони за огъня.
– Надявам се, че не. Но предвид, че сме толкова близо, не ми се ще и двамата да сме заспали, ако Юри и другарите му се появят в тъмното.
Алекс нареди клоните в центъра на огнището и ги запали с кибрита. Бе възнамерявал да поспори по въпроса с постовете, но думите й го спряха.
– Добре. Но само ако вземеш пистолета за твоята смяна.
Тя обеща да го направи. Той й подаде найлоново пликче и пластмасова лъжица. В тъмното не беше сигурен дали е извадил свинско руло или свинско печено. Падна му се руло. Хранеха се безмълвно, заслушани във воя на койотите в недрата на планината. Страшен звук, който човек не би искал да чуе, ако е сам толкова навътре в гората.
Приключиха и Джакс обяви, че е много уморена и ако той не възразява, предпочита първо да поспи, а после да поеме поста през втората част на нощта. Алекс се съгласи. Тя си хареса удобно местенце на плоската скала досами границата на осветения от огъня кръг и му обясни къде да застане, за да има добра видимост за наблюдение, без пламъците да го заслепяват. Заръча му да не забравя да подклажда огъня.
Подпря ръце на раменете му и щракна с пръсти зад главата му.
– Ела да ме събудиш, като ми дойде редът.
Преди той да се усети, тя го целуваше. Беше самотна, отчаяна целувка. Беше прекрасна единствено защото им напомняше, че имат един другиго. Разбираше емоцията зад нея и какво бе значението й. И двамата бяха потиснати от смъртта на толкова невинни хора по-рано през деня. Целувката не носеше страст, а по-скоро утеха.
Алекс й помогна да влезе в спалния чувал, тъй като за пръв път виждаше такова нещо. Когато се настани, той отиде при скалата, седна и сложи пистолета в скута си.
Мъглата дойде и си отиде, но поне не заваля. От време на време той поглеждаше часовника си и остави да мине повече от половината нощ, за да може тя да поспи повече.
Събуди я, а тя обви ръце около шията му и го притисна силно. Беше изплашена, самотна прегръдка.
Той сложи за последно дърва в огъня, после, когато тя седна на скалата, остави пистолета в скута й. По време на дългото пътуване от Небраска до Мейн за всеки случай й беше обяснил как да борави с него. Нощем я беше учил как да сменя пълнители и да оправя засечки. Тя вече знаеше достатъчно, той не мислеше, че има нужда от повече уроци.
Джакс обви ръце около шията му отново и го придърпа към себе си.
– Алекс, нали знаеш колко много означаваш за мен?
Алекс се усмихна в тъмното. Отдръпна се, за да я погледне. В красивите й кафяви очи се отразяваха искрите на огъня. Помисли си за онази сутрин в мотела в Уестфилд. Усмихна й се окуражително.
– Показа ми го съвсем ясно.
– Готова съм на всичко заради теб. Надявам се, че го разбираш. Обещай ми, че никога няма да се усъмниш в това.
– Никога – усмихна се той.
Очите й се напълниха със сълзи. Сгуши лицето му в шепи и го погледна право в очите.
– Алекс… ти готов ли си на всичко заради мен?
– Какво искаш да направя? – попита той с известно подозрение.
– Да кажеш, че ме обичаш.
Хиляди пъти бе искал да й го каже. Може би все изчакваше подходящ момент. Сутринта беше един такъв. През целия си живот не бе изпитвал щастие, каквото предизвикаха у него изречените от устата й думи.