– Алекс – каза Джакс с треперещ глас, – дай им пистолета си.
– Не.
– Моля те…
– Няма да…
– Нали не очакваш да промениш нещо – настоя тя. – Не усложнявай ситуацията допълнително. Моля те.
Зрителите убийци наблюдаваха безмълвно. Алекс беше наясно, че дори всеки куршум да попадне в целта и дори да успее да презареди всички резервни пълнители, патроните нямаше да му стигнат да избие всички от насъбралите се мъже. Когато мунициите свършеха, щяха да го убият. Всъщност знаеше, че изобщо няма да се стигне до това. Те чисто и просто щяха да го нападнат едновременно. И щяха да го докопат в лапите си още преди да свърши сегашният пълнител.
– Джакс, кажи ми какво става?
– Дай им пистолета си или ще продължат да ме измъчват, докато склониш, или ще ти го вземат, като ти свършат патроните.
Сякаш за да потвърди думите й, един от тях запрати по нея голям колкото юмрук камък. Уцели я в плешката. Тя извика и падна на коляно, прегърбена от болката.
Алекс стреля по мъжа два пъти и го свали почти мигновено. Никой от останалите не трепна от гърмежа.
Десетки други в залата взеха по един камък, за да му покажат, че няма шанс да промени изхода на събитията. Джакс се изправи с усилие на крака. Ако всички хвърлеха по нея по един камък, щяха да я убият, преди той да успее да направи каквото и да е, за да ги спре. Причерня му от ярост. Искаше да ги застреля всичките до един.
Само че така щеше единствено да причини още болка на Джакс.
Ето защо наруши правилото, което му бяха набивали в главата още откакто се бе научил да стреля, коленичи, остави пистолета на земята и го плъзна по гранита към Джакс. Оръжието се спря точно до периферията на пясъчния кръг.
Бен винаги му бе повтарял, че човек не бива да предава оръжието си. Но пистолетът бе просто инструмент за самозащита. Ако не можеше да защити нито него, нито Джакс, вече се превръщаше просто в ненужно парче метал. Алекс беше бесен, задето го бяха принудили да се раздели с оръжието си. Срамуваше се, че не беше измислил нещо, за да не се стига дотук.
Повтаряше си, че не всичко е свършено. Че може да се е наложило да предаде оръжието си, но пък няма да се откаже да се бори до последния си дъх.
Седрик Вендис пристъпи иззад един от мъжете в тъмната ниша отляво и отиде при пистолета. Вдигна го и го затъкна в колана си.
– Така е по-добре, Алекс – усмихна се доволно той. – Съжалявам, че пропуснах пушилката в болницата. Чувам, че било страхотно.
– Джакс – изобщо не му обърна внимание Алекс, – какво става?
– Спасявам твоя свят – каза тя, задушавана от сълзи.
Така и подозираше.
Приближи се към пясъчния кръг. Седрик Вендис разсеяно отстъпи няколко крачки, за да остане извън обсега му. Някъде дълбоко в себе си Алекс почувства доволство, че макар и сам и невъоръжен, заобиколен от стотици врагове, те все още го смятаха за опасен.
Възнамеряваше да оправдае страховете им.
От лявата му страна, от тъмнината зад наредените мъже, пристъпи още някой. Беше висок, със зализана назад руса коса и едри черти. Облечен беше в тъмен памучен панталон и проста бяла фланелка с копчета и разкопчана яка. Изглеждаше сякаш се готви да поиграе голф. Беше на около четирийсет, но в добра физическа форма, тоест в състояние да се защити, ако се налага.
Ако зависеше от Алекс, задължително щеше да му се наложи.
Мъжът тръгна към него, без нито за миг да отклонява поглед. Спря на около три метра и му се усмихна разбиращо.
– За мен е удоволствие най-сетне да ви срещна, Господарю Рал.
Натърти върху титлата по начин, който очевидно целеше да се подиграе на Алекс, задето я беше написал на рисунката.
Алекс със задоволство установи, че с това е уцелил слабото му място.
– Давай по същество.
– А, директно значи. – Сви рамене. – Добре тогава.
Вниманието на Алекс бе привлечено от още един мъж, който се появи от сенките и застана недалеч от Джакс. Юри. Пиратът си беше с все същите мръсни дрехи и жълти зъби, които украсяваха ухилената му физиономия.
– Аз съм Радел Каин – каза високият и Алекс отново се обърна към него. Махна с ръка към мястото, където се намираше Джакс. – В случай че още не си се досетил, това тук е порталът. Ела да видиш, ако обичаш – направи му знак с пръст той.
Алекс тръгна след него, а през целия път Джакс не ги изпускаше от поглед. Алекс спря, където му посочиха, при един от големите късове, точно преди пясъка. Плоската повърхност на скалата, около един-два квадратни метра, бе наклонена към него. Беше гладка, макар и на вид леко нащърбена от времето, сякаш хиляди години бе стояла там, на милостта на природните стихии.
Алекс постепенно различи нещо като древна рисунка, изобразена на плоската страна на светлия гранит. Тъмните линии имаха леко червеникав оттенък. Изглеждаше почти като изрисуван с кръв. Още повече го сепна самата рисунка. Простичък пейзаж – десетина дървета, точно като пейзажите, които той обичаше да рисува.