– Де да можех да я накарам да спре.
Хенри задържа вратата с ръка.
– Нищо не можеш да направиш, Алекс. Не се измъчвай. И тя не е виновна, просто е болна.
Сивкавият балатум на залата бе разкрасен с по-тъмносиви спирали и зеленикави петънца, навярно с идеята да му се придаде колорит. По-грозно нещо Алекс никога не бе виждал. Светлината от капандурата на тавана се отразяваше по вълнообразния под и го правеше да изглежда почти течен. Стаите от двете страни на коридора бяха през еднакво разстояние, имаха лакирани дъбови врати и сребристи метални табелки, които можеха да се сменят. Никоя не беше с ключалка. Всяка от тези стаи бе нечий дом.
Писъци, извиращи от тъмни стаи, огласяха коридора. Гневните гласове и крясъците бяха нещо обичайно тук, споровете с въображаеми събеседници, които разстройваха пациентите, се водеха непрекъснато.
Душовете в дъното на банята се държаха заключени, заедно с няколко от другите стаи, в които вкарваха пациенти с агресивно поведение. Заключването на пациент в стая имаше за цел да го насърчи да се държи по съвместим с обществото начин.
Капандурата, побрала къс от небето, бе светла точка в мрачния зандан. В помещението бяха прилежно подредени дъбови маси, завинтени за пода. Леките пластмасови столове се местеха свободно.
Алекс тутакси забеляза майка си, седнала на кушетката край далечната стена. Следеше го с поглед, без да го разпознае. В много редки случаи се сещаше кой е, но погледът й в момента му показваше, че не го е познала. Това винаги му бе най-трудно за понасяне – да знае, че майка му няма никаква идея кой е той.
Телевизорът, окачен високо на стената, бе пуснат на „Колелото на съдбата“. Жизнерадостните звуци и смях, които се пееха от екрана, контрастираха болезнено с мрачната дневна. Няколко от пациентите се смееха с публиката в студиото, без да са наясно защо го правят. Просто виждаха, че се изисква смях, и се смееха от чувство за обществен дълг. Алекс си каза, че навярно е по-добре да се смеят, вместо да плачат. Както се смееха, някои от по-младите жени му хвърляха гневни погледи.
– Здрасти, мамо – възможно най-лъчезарно рече той.
Тя беше облечена с бледозелено долнище на болнична пижама и семпла блуза на цветя. Дрехите изглеждаха отвратителни. Беше с по-дълга коса от останалите пациенти. Повечето жени бяха с къса къдрава коса. Майката на Алекс бе особено ревнива към дългата си до раменете руса коса. Размахваше юмруци, щом се опитаха да й я отрежат. Служителите бяха преценили, че не си струва да влизат във физическо съприкосновение заради едно подстригване. Сегиз-тогиз се пробваха, просто за да проверят дали не е забравила, че иска да е с дълга коса. Това обаче тя никога не забравяше. Алекс се радваше, че има нещо, което явно е от значение за нея.
Седна на кушетката до нея.
– Как си?
Тя го изгледа.
– Добре.
По тона й той разбираше, че жената няма идея кой е той.
– Бях тук и миналата седмица. Помниш ли?
Тя кимна и се вторачи в него. Алекс не бе сигурен, че изобщо разбира въпроса му. Понякога тя говореше неща, които той знаеше, че не са истина. Разправяше му, че сестра и идвала да я види. Нямаше сестра.
Или пък че е ходила на пазар. Никога не й позволяваха да напусне деветия етаж.
Той прокара длан отстрани по ръката й.
– Днес косата ти е много красива.
– Реша я всеки ден – отвърна тя.
Появи се възпълен дежурен със скърцащи по пода лъснати черни обувки, който добута количка в дневната.
– Време е за закуска, дами.
Отгоре на количката бяха наредени двайсетина-трийсет пластмасови чашки, пълни до средата с портокалов сок или нещо подобно. На рафтчетата отдолу имаше сандвичи със салам и маруля. Поне Алекс предположи, че са със салам – както обикновено.
– Един сандвич, мамо? Доста кльощава ми се виждаш. Яла ли си нещо?
Без възражения тя стана да си вземе сандвич и чаша от мъжа с количката, когато той мина наблизо.
– Заповядай, Хелън – рече онзи, докато й подаваше закуската.
Алекс я последва към една маса в ъгъла, далеч от останалите пациенти.
– Все искат да си говорим – стрелна тя с поглед останалите, които се бяха скупчили в другия ъгъл, за да гледат телевизия. Повечето хора тук си говореха с въображаеми събеседници. Майка му поне не го правеше.
Алекс скръсти ръце на масата.
– Е, какво ново?
Майка му задъвка в мълчание. Без да вдига поглед, преглътна и рече тихо:
– От известно време не съм ги виждала.
– Така ли? – включи се той в играта. – Какво искаха?
Беше му трудно да разговаря с нея, при положение че през по-голямата част от времето нямаше никаква представа за какво говори тя.
– Каквото искат винаги. Портала.