– Какъв портал? – Не можеше да си представи какво си представя тя.
Тя рязко вдигна поглед.
– Ти какво правиш тук?
Алекс сви рамене.
– Днес имам рожден ден, мамо. Исках да го прекарам с теб.
– Не бива да прекарваш рождения си ден на това място, Алекс.
Дъхът му секна за миг. Можеше да изброи на пръстите на едната си ръка случаите, когато тя го бе наричала по име, освен ако той специално не я накараше.
– Все пак е рожденият ми ден. И наистина искам да съм с теб, мамо – рече тихо.
Мисълта й сякаш се отнесе от темата.
– Наблюдават ме през стените – монотонно продължи тя. Очите й засвяткаха диво. – Наблюдават ме! – изкрещя. – Защо не престанат!
Неколцина от хората в другия край на помещението се обърнаха да видят кой крещи. Повечето не се впечатлиха. Крещенето тук не бе нещо необичайно и най-често бе посрещано с безразличие.
Дежурният с количката хвърли един поглед, прецени ситуацията. Алекс докосна майка си по ръката.
– Всичко е наред, мамо. Никой не те наблюдава.
Тя огледа стените, преди най-сетне да си даде вид на успокоена. След малко се съсредоточи върху сандвича, все едно нищо не се е случило.
След като отпи голяма глътка от сока, попита:
– Кой рожден ден ти е? – рече и пъхна сандвича в устата си.
– Двайсет и седмият.
Тя застина.
Извади сандвича от устата си и внимателно го постави върху хартиената чиния. Огледа се, после стисна Алекс за ръкава на ризата.
– Искам да се прибера в стаята си.
Алекс малко се изненада от поведението, но това му се случваше често, така че се съгласи.
– Добре, мамо. Можем да поседим там. Ще бъде хубаво, само ти и аз.
Докато вървяха през потискащия коридор, тя стискаше здраво ръката му. Алекс крачеше. Тя влачеше крака.
Не беше възрастна, но духът й винаги изглеждаше пречупен.
Беше заради торазина и другите мощни лекарства – от тях се влачеше.
Доктор Хофман казваше, че торазинът е единственото средство да я поддържат в това състояние и че без него ще стане толкова агресивна, че ще трябва да я държат в усмирителна риза по двайсет и четири часа на ден. Алекс определено не го искаше.
Щом влязоха в аскетично мебелираната й стая, тя затвори вратата. Вратите не се заключваха. Тя отвори и провери коридора три пъти, преди да се успокои. Другата жена, е която делеше стаята, Агнес, беше по-възрастна. Тя никога не говореше. Но пък имаше втренчен поглед и Алекс беше доволен, че този път бе останала в дневната.
Телевизорът, завинтен високо горе на стената, беше пуснат, но без звук. Той рядко го бе виждал изключен. Но почти винаги с намален звук. Майка му никога не сменяше канала. Алекс не можеше да си обясни защо двете с Агнес държат телевизора включен, след като му намаляват звука.
– Махни се – рече майка му.
– След малко, мамо. Искам да остана при теб още малко.
– Махни се и се скрий – поклати глава тя.
– От какво, мамо?
– Скрий се.
– От какво да се скрия? – пое си дълбоко дъх Алекс.
Майка му го гледа известно време.
– Двайсет и седем – отрони накрая.
– Да, точно така. Днес ставам на двайсет и седем. Ти си ме родила преди двайсет и седем години. В девет вечерта на девети септември. Тук, на същото това място, само дето тогава е било обикновена болница.
– Скрий се – наведе се тя към него и облиза устни.
Алекс отри с ръка лицето си.
– От кого, мамо? – Безсмисленото въртене в кръг около една и съща тема го уморяваше.
Майка му се надигна от мястото си на ръба на кревата и отиде до малък гардероб. Заровичка из вещите на рафта, след малко се върна с един шал. В първия момент Алекс си помисли, че й е студено. Но тя не се наметна с шала.
Застана пред малката тоалетка и покри с шала лъскавото парче ламарина, завинтено за стената, което служеше за огледало.
– Какво правиш, мамо?
Майка му се върна и го погледна с пламнал поглед.
– Наблюдават ме. Казах ти. Наблюдават ме през огледалата.
Започваха да го побиват тръпки.
– Мамо, ела и седни.
Майка му седна на ръба на кревата, по-близо, и взе ръката му в своите. Този жест на близост неочаквано извика сълзи в очите на Алекс. За първи път се случваше подобно нещо. Алекс си помисли, че за по-хубав подарък за рождения си ден не би могъл и да мечтае – далеч по-прекрасен от петдесет хиляди акра земя.
– Алекс – прошепна тя. – Трябва да избягаш и да се скриеш, преди да са те намерили.
Беше му странно да си чуе името от устата й за втори път в рамките на един ден. Едва успя да събере сили да проговори.
– И от кого трябва да се крия, мамо?
Тя се огледа, после се наведе току до ухото му и прошепна:
– От друг вид човешко същество.