Той я изгледа продължително. Не му се връзваше, но нещо в гласа й му прозвуча сериозно, искрено.
И в този момент нещо по телевизията улови погледа му. Вдигна глава и видя, че дават местните новини. Говорител от полицията стоеше пред гора от микрофони. Долу на екрана течеше лента, на която пишеше: „Двама полицаи намерени мъртви.“
Алекс се протегна към дистанционното и усили звука.
– Знае ли се какво са правили там, зад онези складове? – надвика глъчката един репортер.
– Центърът и Деветнайсета улица влизат в техния район за патрулиране – отвърна говорителят. – Малките улички там осигуряват достъп до доковете. Патрулираме често там за проверки, така че няма нищо необичайно в присъствието им в този район.
Алекс помнеше времето, когато Деветнайсета улица, на около десетина мили от дома му, се падаше в периферията на града.
Друг репортер надвика колегите си.
– Според някои сведения двамата полицаи са намерени с пречупени вратове. Вярно ли е?
– Не мога да коментирам подобни слухове. Както ви казах, ще изчакаме заключението на съдебния лекар. Когато имаме неговото становище, ще ви уведомим.
– Уведомихте ли вече семействата им?
Мъжът пред микрофона замлъкна, явно му беше трудно да говори. По лицето му се изписа страдание.
Успя да преглътне емоцията.
– Да. Нашите молитви и съчувствие са с техните семейства в тези тежки моменти.
– В такъв случай можете ли да съобщите имената им? – извика една жена, която се опита да привлече вниманието на говорителя с вдигната във въздуха химикалка.
Говорителят огледа гъстата тълпа репортери. Накрая сведе очи.
– Полицай Джон Тини и полицай Питър Славински.
И повтори още веднъж по букви.
Алекс усети как се вледенява.
– Те чупят вратовете на хората – произнесе майка му с мъртвешки глас, без да откъсва очи от екрана. Той си помисли, че тя просто повтаря чутото. – Искат портала.
Погледът й се размъти. Той знаеше – тя потъваше обратно в царството на мрака. Когато очите й станеха такива мътни, тя не говореше със седмици.
Алекс усети телефона си да вибрира в джоба. Поредното съобщение от Бетани. Не обърна внимание, вместо това отпусна нежно ръка на раменете на майка си.
7
АЛЕКС ОСТАНА ТАКА ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ, прегърнал майка си, опитвайки се да си представи каква ли лудост я преследва. Тя сякаш просто изведнъж изгуби представа, че той е в стаята.
Най-ужасното беше, че бе изгубил надежда. Лекарите му бяха казали, че състоянието й никога няма да се подобри, че тя никога няма да е такава, каквато е била, и че Алекс трябва да приеме тази мисъл. Имала невъзвратимо увреждане на мозъка. Макар да не бяха съвсем сигурни какво е причинило увреждането, предполагаха, че то е сред причините, поради които у нея се проявява агресия. При всички положения нямало шанс за подобрение. С други думи, майка му представляваше заплаха за себе си и за околните и нищо нямаше да се промени.
След известно време Алекс внимателно я сложи да легне. Беше вдървена като кукла – вързоп кокали и мускули, кръв и органи, често съществуващи отвъд осъзнаването, контролирани от закърнял интелект. Бухна възглавницата под главата й. Пустите й очи останаха втренчени в тавана. Доколкото можеше да прецени, тя нямаше представа къде е, нито че има някой при нея. През повечето време тя бе мъртва за света. Просто тялото й все още не бе осъзнало напълно този факт.
Той свали шала й от огледалото, сгъна го и го върна в гардероба, после се върна и седна на края на кревата.
Когато телефонът му звънна, го извади и вдигна.
– Здравей, рожденико – чу се гласът на Бетани. – Имам голяма изненада за теб.
Алекс е усилие сдържа досадата в гласа си.
– Ами, опасявам се, че…
– Пред къщата ти съм.
Той се сепна.
– Къщата ми.
Гласът й преливаше от закачливи нотки.
– Аха.
– И какво правиш там?
– Ами – пророни тя сластно, – чакам те. Искам да ти дам подаръка ти.
– Благодаря, че си се сетила, Бетани, но наистина нямам нужда от нищо, честно. Спести си парите.
– Не е свързано с пари. Просто се донеси вкъщи, рожденико, защото те чака страхотна нощ.
Сега вече Алекс наистина се вбеси. Но му се стори най-лесно да не го показва. Не искаше да се кара с жена, която почти не познава. Какъв смисъл има?
– Виж, Бетани, наистина не съм в настроение.
– Остави всичко на мен. Ще ти докарам настроението. Мисля, че трябва да ти излезе късметът на рождения ти ден, а аз съм точно момичето, което може да направи преживяването специално.
Бетани беше красива, всъщност беше почти умопомрачителна на външен вид, но колкото повече я опознаваше Алекс, толкова по-малко привлекателна му се струваше. Всичко беше само външен блясък. Той не можеше да говори с нея за нищо смислено не защото не бе достатъчно интелигентна, а защото нищо смислено не я интересуваше. В известен смисъл беше дори по-лошо. Бетани беше жив пример за преднамерено изпразнена от съдържание кукла. Като че ли нямаше други интереси освен странния си, целенасочен фокус върху него и върху това двамата да си прекарват добре – е, поне според нейните разбирания за добре прекарано време.