Не, господин Мартин не бе обиден от самите думи – той бе свикнал да ги чува в галерията. Той се страхуваше от човека, който ги бе изписал, и от контекста на тези думи – неподправена омраза.
Господин Мартин се прокашля.
– Доста мислих по въпроса. И реших, че засега ще е най-добре да не излагам повече твои творби.
– Моля? – вдигна глава Алекс.
Господин Мартин посочи картината.
– Ами погледни. Такива като този могат да станат опасни. Имаше вид сякаш е готов да ми счупи врата, ако понеча да го възпра.
Първата мисъл на Алекс беше, че е дело на Бетани, но бързо я отхвърли. Беше почти сигурен, че тя не разполага с толкова пари, че да ги прахоса, за да потуши гнева си.
– Как изглеждаше? Опиши ми го.
– Ами – замисли се господин Мартин, леко изненадан от разпаления тон на Алекс, – беше висок, доста едър, като теб. Беше облечен елегантно, но не със скъпи дрехи. Жълтеникав панталон, свободна риза върху панталона. Бежова с вертикални сини райета от лявата страна.
Описанието не беше познато на Алекс.
Направо му прилоша от гняв. Изтръгна платното от основата му, после направи същото и с останалите пет. Погледът му само претича през обидите и сквернословията, обругали красивите сцени. Гамата на ругатните причини спазъм в стомаха му – не толкова заради самите думи, а защото те бяха изпълнени с неподправена омраза.
Това бяха просто красиви пейзажи. Нищо повече. Предназначени да повдигат настроението на зрителя, да накарат хората да обичат повече живота и света, в който живеят. Да таиш у себе си омраза вместо красота беше едно, но да влезеш в такива огромни разходи само и само за да изразиш омразата си, беше съвсем друго.
Алекс осъзна, че господин Мартин има право. Подобен човек лесно може да стане агресивен. Дано никога да не го срещне.
ПЪХНАЛ НАВИТИТЕ НА РУЛО съсипани платна под едната си мишница и внимателно увитата в кафява хартия картина под другата, Алекс безропотно напусна галерията на господин Мартин. Колкото и разгневен да беше, нямаше никакъв смисъл да спори. Господин Мартин се страхуваше.
Алекс не можеше да се сърди на човека. Както беше сам по цял ден, той можеше да се превърне в удобен прицел.
Непознатият можеше да се върне по всяко време. Какво да направи господин Мартин? Алекс не можеше да очаква от него да се справи с потенциално опасна кавга.
Докато крачеше из изящните коридори, в главата на Алекс се блъскаха противоречиви мисли. Беше потиснат, изпълнен с гняв. Искаше му се да изтича вкъщи и да се скрие от света, в който такива като онзи се разхождаха необезпокоявани. Искаше да отрие грубияна и да му завре черните маркери в гръкляна.
Когато Алекс вдигна глава, видя пред себе си жената – гледаше го как се приближава към нея. Той забави крачка и спря.
Тя носеше същата черна рокля, същата зелена пелерина около раменете. Сякаш мярна тънка струйка пара – сянка дим – да се издига от спуснатата й върху раменете руса коса, но щом се опита да се съсредоточи върху нея, тя изчезна.
Колкото и да звучеше невероятно, жената изглеждаше дори още по-красива от предния път.
– Често ли идвате тук? – попита той.
Без да откъсва очи от неговите, тя бавно поклати глава.
– За втори път.
Нещо в сериозността на чертите й го сепна. Знаеше, че не е дошла тук на пазар. В главата му отекна старата мантра на дядо му – неприятностите ще те намерят.
– Добре ли си, Алекс? – попита тя.
– Да, да. – При звука на гласа й се почувства по-добре. – Знаете името ми, но аз не знам вашето.
Тя пристъпи напред и на дребничкото й лице се разля мека усмивка.
– Аз съм Джакс.
Името й беше необичайно като всичко останало в нея. Направо не можеше да повярва, че я вижда пак.
– Какво не бих дал, за да те нарисувам, Джакс – едва чуто пророни той.
Тя се усмихна на думите му, усмихна се в знак, че е приела комплимента, но не показа по никакъв начин какво мисли по въпроса и дали би искала да стане модел на художника.
Накрая Алекс успя да откъсне поглед от нея и да се огледа, за да види дали има и друг наоколо.
– Чу ли новините по телевизията?
Тя сбърчи чело.
– Новини ли? Не. Какви новини?
– Помниш ли онзи ден, когато се срещнахме за пръв път на улицата. Онзи камион за малко не ни уби.
– Пиратите, както ги нарече. Да, помня.
– Ами по-късно същия ден двамата полицаи, които спряха камиона, бяха намерени мъртви.
За момент тя замлъкна, вперила очи в него.
– Мъртви ли?
– По телевизията съобщиха, че двамата били намерени със счупени вратове – кимна той.