Информацията за начина, по който е било извършено убийството, замъгли погледа й. Тя изпусна дълга въздишка и поклати глава.
– Това е ужасно.
Алекс изведнъж съжали, че е започнал разговора с тези мрачни новини. Посочи една пейка, сложена между огромни саксии с цветя.
– Ще поседиш ли с мен? Бих искал да ти покажа нещо.
Тя възвърна усмивката си и по негово желание седна на махагоновата пейка. Над главите им се образуваше зелен балдахин от листа на филодендрон. Огромните кашпи с избуяли растения от двете им страни създаваха усещането, че двамата са в гората, далеч от света. Растителността ги скриваше от почти всички погледи.
Алекс остави рулото с платната на пейката от дясната си страна, далеч от нея. После сложи картината в скута й.
– Какво е това? – попита тя.
– Подарък.
Тя го изгледа за момент, после махна опаковъчната хартия.
Изглеждаше искрено слисана да види картината. Повдигна я благоговейно в ръцете си. Очите й плувнаха в сълзи.
Отне й известно време, докато успее да заговори.
– Защо ми я даваш?
Алекс сви рамене.
– Защото искам. Ти каза, че е красива. Не всички намират картините ми за красиви. Ти го каза. Исках да е твоя.
Джакс преглътна.
– Алекс, кажи ми защо си нарисувал точно това място.
– Както вече ти казах, това е просто плод на въображението ми.
– Не, не е – натърти тя.
Той замълча за миг, изненадан от думите й.
– Напротив. Просто рисувах пейзаж…
– Аз живея недалеч от там. – Погали нежно сянката под величествените борове. – Прекарала съм безброй часове точно тук, взряна в планинските просеки тук и тук. Гледките от това скрито кътче са невероятни – точно каквито си ги нарисувал.
Алекс не знаеше какво да отвърне.
– Просто нарисувах една гора. Горите доста си приличат. Дърветата от един и същи вид изглеждат почти еднакво. Сигурен съм, че просто ти напомня за това място, което ми описа.
С върха на кокалчето си тя отри една сълза.
– Не. – Преглътна, после посочи едно място, което той ясно си спомняше как бе нарисувал. Поради някаква причина бе обърнал специално внимание точно на този ствол.
– Виждаш ли тази вдлъбнатина върху дървото? – Погледна го. – Аз я издялах.
– Ти си я издялала – повтори монотонно той.
– Изпробвах колко да наостря ножа си – кимна тя. – Тази кора е дебела. Издялах тънки като лист хартия ивици, за да видя дали е достатъчно остър. Кората е твърда, но се реже лесно с току-що наточен нож.
– Значи обичаш да седиш на такива места?
– Не, не на такива места. На това място. Обичам да седя на това място. Нарича се Шайнистей.
– Шайнистей ли? Какво означава?
– Това е древна дума, която означава „силно място“. Ти си нарисувал точно това място. – Тя за пореден път огледа сцената и му посочи огряната от слънце долчинка.
– Единствената незначителна разлика е, че има едно дърво тук, отстрани на тази полянка, което ти не си нарисувал. Това е абсолютно същото място, с изключение на това липсващо дърво.
Алекс усети как го полазват иглички. Знаеше за кое дърво говори тя. Беше го нарисувал. В началото го бе нарисувал точно там, където посочи тя, но макар да бе на мястото си в такава гора, композиционно не стоеше, така че той го заличи с боя отгоре. Спомни си как се бе запитал защо изобщо го нарисува, след като не пасваше на композицията му. Дори докато гледаше къде сочи Джакс, различаваше слабия контур на дървото, видим под боята, която го скриваше.
Алекс нямаше никакво обяснение как е възможно тя да познава всичко това.
– Къде се намира мястото?
Тя го изгледа за момент. В гласа й се възвърна предишната дистанцираност.
– Трябва да поговорим, Алекс. За съжаление има много за казване и както предния път не мога да остана дълго.
– Слушам те.
Тя изгледа един минувач.
– Дали бихме могли да разговаряме на малко по-скрито място?
Алекс посочи надолу по коридора.
– Ей там има един приятен ресторант. Времето за обяд отмина, така че ще е по-спокойно и подходящо да поговорим. Какво ще кажеш да те черпя един обяд, а ти ще ми разкажеш каквото имаш за разказване?
Тя присви устни една в друга, докато обмисляше предложението му.
– Добре.
Алекс се запита защо е толкова предпазлива. Може би имаше дядо като Бен.
Станаха, тя притискаше картината плътно към себе си.
– Благодаря ти за това, Алекс. Няма как да знаеш какво означава за мен. Това е едно от любимите ми места. Ходя там, защото е красиво.
Той сведе глава при любезните й думи.
– Нарисувах го, защото е красиво. Това, че ти харесва, е по-голяма награда, отколкото би могла да си представиш.
Продължаваше да не разбира как е възможно да е нарисувал място, което тя познава толкова добре, но усети напрежението й и реши да не настоява за обяснение. Тя искаше да му каже нещо, така че най-добре да я остави да говори.