Тя го гледаше, без да трепне.
– Казах, че търся друг вид човешко същество. А сега ти предлагам да размислиш какво правиш и внимателно да ме пуснеш. Не прави прибързани движения или ще ти прережа гърлото, а няма да ми е никак приятно. Аз съм на твоя страна, Алекс.
Алекс се намръщи, след което, усетил бодване, осъзна, че тя наистина държи острието на ножа си опряно под брадата му. Нямаше представа откъде се е появил ножът. Не можеше да си обясни как го е извадила толкова бързо. Във всеки случай знаеше, че тя не се шегува.
Освен това нямаше представа кой от двамата ще надделее над другия, ако се стигне дотам. Той беше бърз, но нямаше никакво намерение, и никога не бе имал, да я нарани. Просто искаше да я озапти.
Започна бавно да отпуска хватката си.
– Майка ми използва същия израз преди няколко дни.
– Е, и?
– Тя е в психиатрична клиника. Когато й отидох на свиждане, тя ми каза да бягам и да се крия, преди да ме хванат. Когато я попитах кой ме гони, тя отвърна: „друг вид човешко същество“. После дойде информацията за онези двама убити полицаи. По телевизията казаха, че са намерени с пречупени вратове. Майка ми каза: „Те чупят вратовете на хората.“ После потъна обратно в своя си свят. Оттогава не е говорила. Ще минат седмици, докато проговори пак.
Джакс съчувствено стисна ръката му.
– Съжалявам за майка ти, Алекс.
Той се озърна, за да види дали някой не ги гледа. Никой не им обръщаше внимание. Навярно минувачите ги мислеха за двама влюбени, които си нашепват мили думи един на друг.
Кръвта му бе кипнала и въпреки успокояващия й глас и нежното й докосване му бе трудно да дойде на себе си. Насила отпусна стиснатата си челюст.
Нещо помежду им току-що се бе променило, при това в доста сериозна насока. Той бе сигурен, че тя също го усеща.
– Искам да знам как така изрече същите думи, които чух от устата на лудата ми майка. Искам да ми отговориш на този въпрос.
Тя се вторачи в очите му от сантиметри разстояние.
– Точно затова съм тук, Алекс.
10
ВРАТАТА НА „РИДЖЪНТ ТРИЛ“, облицована с мека черна кожа, се затвори тихо зад тях. В сумрачния ресторант нямаше прозорци. Салонната управителка – ефирна фея с нежен шал, който се вееше подире й – ги поведе към спокойното сепаре, което Алекс хареса. С изключение на две по-възрастни дами в средата на помещението, под цилиндричен полилей, пръскащ приглушена светлина, ресторантът беше празен.
Празен или не, Алекс не искаше да седи с гръб към залата. Имаше чувството, че Джакс си мисли същото.
Двамата се настаниха в сепарето един до друг, опрели гръб в стената.
Подплатените, меки златисти стени, плюшените столове, пъстрите сини килими и кремавите покривки превръщаха ресторанта в тихо и спокойно убежище. Позицията им в дъното им вдъхваше сигурност.
След като управителката им донесе менютата и се оттегли, а сервитьорът напълни чашите им с вода, Джакс се огледа още веднъж, преди да проговори.
– Виж, Алекс, никак няма да е лесно за обясняване. Сложно е и в момента не разполагам с достатъчно време, за да ти разкажа всичко. Трябва да ми се довериш.
Алекс не беше точно в благосклонно настроение.
– Защо да ти се доверявам?
Тя се усмихна.
– Защото може да се окаже, че съм единствената, която може да предотврати чупенето и на твоя врат.
– От кого?
Тя кимна към навитите платна на пейката от другата му страна.
– От хората, които сториха това е картините ти.
Той сбърчи чело.
– Откъде знаеш за това?
Джакс сведе поглед върху скръстените си ръце.
– Видяхме го, докато го извършваше.
– Видяхте го? Кои „вие“?
– Опитвахме се да погледнем през огледалото в галерията на господин Мартин. Искахме да те намерим.
– Къде бяхте, докато „гледахте“ в огледалото?
– Моля те, Алекс, просто ме изслушай. Нямам време да ти обяснявам всичките тези подробности. Става ли?
Алекс въздъхна дълбоко и се примири.
– Добре.
– Знам, че нещата, които ти казвам, може да ти звучат невъзможни, но се кълна, че говоря истината. Не затваряй съзнанието си за онова, което лежи отвъд настоящото ти разбиране. Понякога хората изобретяват или откриват неща, които разширяват познанията им дотолкова, че приемат за възможни неща, които само преди ден са им се стрували невъзможни. И в този случай се касае за нещо такова.
– Имаш предвид нещо от сорта на това, че никой не е вярвал, че хората ще носят миниатюрни телефони в джобовете си, без да се налага да са свързани с жици.
Аналогията му я обърка.
– Да, нещо такова. – Върна се към въпроса. – Надявам се един ден да ти помогна да осмислиш положението по-добре. Засега те моля просто да бъдеш отворен за новото.