– Не – отвърна Алекс. – Добре сме.
– Това е чудесно. Бърза реакция. За секунда си помислих, че ще ви отнесе.
Алекс махна към мъжете с белезниците.
– Ще ги арестувате ли?
Полицаят стрелна с поглед жената, после поклати глава.
– Не, освен ако не им бъде повдигнато обвинение. При тези типове никога не е ясно кой какъв е, така че ги закопчаваме заради личната си безопасност, докато бъдат проверени. Щом колегата приключи с писането на глобата обаче, не мисля, че ще са в настроение да правят нови опити за подобни каскади… поне известно време.
Това, че бабаити като двамата полицаи се притесняваха от типовете в камиона дотам, че да им щракнат белезници, помогна на Алекс да не се чувства чак толкова зле, задето се бе стреснал от гробовния поглед на пътника.
Погледна значката на човека и подаде ръка.
– Благодаря ви, че се появихте, полицай Славински.
– Няма проблем – здрависа се с Алекс мъжът. По силата, с която стисна ръката му, Алекс прецени, че напрежението явно още го държи. Полицай Славински се обърна, нетърпелив да се върне при пиратите.
Шофьорът, който продължаваше да седи на тротоара, беше по-слаб, но с не по-малко зловещ вид от едрия пътник. Седеше с каменно лице и отговаряше едносрично, докато полицаят, надвесен над него, задаваше въпроси и попълваше документи.
Двамата полицаи си размениха по няколко думи, явно относно резултатите от проверката, тъй като полицай Славински кимна, свали белезниците на пътника и му каза да се връща в кабината. След като се качи на мястото си, онзи отпусна космата ръка през прозореца, а другият полицай се зае да откопчава шофьора.
В огромното странично огледало на камиона Алекс забеляза впитите в него гневни очи на мъжа. Това бяха очи, които нямат място в цивилизования свят. Алекс си каза, че вероятно е поради факта, че в тази нова и лъскава част на града очуканите от бачкане превозни средства, макар и да са доста, не изглеждат съвсем на място. Всъщност той беше почти сигурен, че и друг път е виждал камиона с пиратското знаме.
Малката къща на Алекс, която се намираше недалеч, някога бе в покрайнините на града, сгушена в други къщички сред залесени възвишения и царевични ниви. Но непрекъснато разрастващият се мегаполис отдавна ги погълна. Днес той живееше в апетитен район, макар и не точно на най-престижната улица или в най-прекрасната къща.
Застина на мястото си за миг, загледан в мърлявото, брадясало лице, което го следеше в огледалото за обратно виждане.
Онзи се ухили насреща му.
Алекс никога не бе виждал по-зловеща усмивка.
Черният флаг на покрива на камиона се раздвижи и черепът също го дари с мрачна усмивка.
И тогава Алекс забеляза, че жената, забравила всичко друго, го наблюдава. Светофарът светна зелено и Алекс махна с ръка.
– Ще ми позволите ли да ви придружа до другия тротоар? – пресилено галантно попита той.
Тя се усмихна за пръв път. Не широко, нито пък е усмивка, която предполага, че може да се излее в смях, а по-скоро естествено, просто загъване на крайчетата на устните, един вид да му покаже, че този път е разбрала намека за хумор в думите му.
При всички положения светът внезапно му се стори прекрасен в иначе доста потискащия за него ден.
2
– БИХ ИСКАЛ ЕДИН ДЕН ДА ВИ РИСУВАМ… тоест, ако, разбира се, нямате нищо против – осмели се да каже Алекс, докато пресичаха булеварда.
– Да ме рисувате ли? – попита тя и челото й леко се надипли. Лицето й придоби подчертано женствено изражение, подканващо към обяснение.
– Аз съм художник.
Той огледа спрелите на кръстовището коли вляво, за да е сигурен, че някой обезумял камион няма отново да ги връхлети. При положение, че сигналната лампа на полицейската кола продължаваше да се върти наблизо, всички караха внимателно.
Беше истинско облекчение да се махне от пиратите водопроводчици. Явно ги беше вбесил. Алекс усети как вътре в него се надига гняв, породен от несправедливото войнственото отношение към него.
– Значи рисувате портрети? – попита тя.
– Да, понякога – сви рамене той.
Не беше чак портретист, макар че от време на време си докарваше допълнителни доходи чрез рисуване на портрети. Но за да рисува тази жена, бе готов да работи напълно безплатно. Мислено започна да анализира извивките на чертите й, да се пита дали би могъл да предаде подобаващо очарованието на това лице. Ако не беше убеден, че всичко ще се получи перфектно, никога не би започнал. Тази жена не заслужаваше нищо друго, освен съвършено изпълнение. Би било немислимо да промени каквото и да било в нея.