Посочи елегантната едноетажна постройка, надзъртаща сред потрепващите листа.
– Имам няколко картини в тази галерия.
Тя проследи посоката на жеста му едва ли не с очакването да види пред себе си самата сграда.
– Всъщност тъкмо бях тръгнал нататък. Ако искате да видите някои от нещата ми, галерията е съвсем малко по-надолу от „Риджънт Джулъри“…
Гласът му заглъхна. Изведнъж се почувства пълен глупак. Сигурно жена като нея би се интересувала единствено от скъпите магазини за бижута и бутиците. При положение че по нея нямаше никакви бижута, той се запита откъде ли му е хрумнало подобно нещо. Сигурно просто се опасяваше, че може би тя не се интересува от изкуство… или поне от неговото изкуство.
– Бих искала да видя нещата ви.
– Сериозно? – погледна я той.
Тя кимна и отметна кичур руса коса от лицето си. Алекс усети как мобилният му телефон вибрира беззвучно в джоба, за да му покаже, че е получил поредното съобщение. Въздъхна вътрешно и закрачи напряко през пустия паркинг. Утрото едва бе започнало. Хората обикновено идваха към обяд. Само пред главния вход имаше двайсетина паркирани близо една до друга коли – скъпи, лъскави, в приглушени тонове на сребристо, червено и кехлибарено.
След като съобщението бе доставено, телефонът му се укроти. Сигурно беше Бетани – беше готов да се закълне. Преди да се запознае с нея няколко седмици по-рано, изобщо не бе имал представа, че телефонът му получава есемеси. Тя започна да му ги изпраща още след втората им среща. Бяха болезнено маловажни. Вече даже изобщо не ги четеше. Обикновено го питаше разни неща от сорта дали мисли за нея. Та той едва я познава! Какво да й отговори? Че изобщо не се сеща за нея?
Забрави за телефона и се зае да отвори стъклената врата пред спътницата си. Районът не бе подходящ за хора със скромни финансови възможности. Тя се плъзна през вратата с елегантността и увереността на жена, която на подобни места се чувства като у дома си.
Преди вратата да се затвори, Алекс хвърли бърз поглед към паркинга, между липите, подредени в шпалир покрай булеварда, към белия камион, който все така си стоеше на тротоара пред полицейската кола. Хората вътре не се виждаха.
Докато влизаха в просторното, откъснато от света помещение, той е изненада забеляза как погледът на жената се плъзва абсолютно незаинтересовано по изкусителния блясък на „Риджънт Джулъри“. Докато вървяха по коридорите, хладният й поглед отдаваше равностойно внимание на всеки от лъскавите бутици. В магазина за дрехи например, Алекс гарантираше за това, нямаше нищичко, освен може би някой шал, което да се продава за по-малко от четирицифрена сума. Жената сканира дрехите на витрината със същата липса на интерес, с каквато плъзна поглед по обувките на съседната витрина или портмонетата на следващата.
Алекс забеляза претеглящите погледи на другите жени. Тя също ги гледаше, но по съвсем различен начин. Те я преценяваха в социален аспект. Тя ги анализираше… пространствено, проверяваше на какво разстояние са, след което за секунда вдигаше очи към лицето, сякаш за да види дали не са й познати.
– Ето там, зад ъгъла – привлече вниманието й Алекс.
Чула гласа му, тя посрещна погледа му съсредоточено, с внимание, изразяващо уважително отношение и интерес. Не можеше да си представи, че е възможно тази жена да му изпрати есемес.
Тя му позволи да я води, завиха зад ъгъла и продължиха по напръскания розов гранитен под, инкрустиран с метални ивици. Разклоненията на коридорите минаваха под арки от дялан камък. Този, по който тръгна Алекс, ги отведе в обляна от слънце галерия. През капандурите струяха слънчеви лъчи, които полягаха над сандъчетата с буен филодендрон и червеникав хибискус в преливащи нюанси.
Алекс спря пред витрината на галерията, украсена със златна рамка с идеята да наподобява рамка на картина. Там бяха изложени някои от най-скъпите и търсени произведения, с които разполагаше галерията.
– Тук е – посочи Алекс през витрината.
По лицето й пробяга сянка на неодобрение.
– Искате да кажете… че вие сте рисували това?
Гледаше огромна картина, изложена в центъра на пълния с хора етаж, точно зад витрината. Беше творба на P. К. Дилиън – художник от Средния запад, превърнал се в национална знаменитост. Беше му обяснено, че въпросният художник бил на гребена на новото изкуство.
– Не, не тази – отвърна Алекс. Приведе се, за да й покаже един статив в дъното, на който се виждаше малък пейзаж. – Ето това там например е една от моите работи. Планинският пейзаж с боровете на преден план вляво.
Алекс с облекчение установи, че господин Мартин, собственикът на галерията, поне бе насочил малко светлина към картината, а не я бе оставил на пода или опрял на стената, както правеше понякога. Благодарение на светлината, огряната от слънце поляна сред смълчаната катедрала на дърветата оживяваше.