– Видяхте ли коя имам предвид? – погледна я той.
Тя отвори уста и изрече с нюанс на изненада:
– Прекрасна е, Александър.
Алекс се вкамени.
Беше убеден, че не й е споменавал името си. Знаеше го, защото изчакваше правилния момент да го направи, без да звучи все едно й се натиска.
В крайна сметка заключи, че навярно жената и друг път е идвала в „Риджънт Сентър“ и вероятно е посещавала галерията. Това му звучеше обяснимо. Богатите жени обичаха да се отбиват тук. Само дето нямаше сведения да обръщат кой знае какво внимание на творбите му. Биографията на Алекс, придружена от негова снимка, беше изложена до картините му. Подписваше се с цялото си име, Александър, така фигурираше и в биографията си. Явно от там го бе научила.
Тя вдигна глава и се вторачи съсредоточено в лицето му.
– Защо сте нарисували това?
– Просто обичам гората – сви рамене Алекс.
Очите й започнаха да се разводняват, сякаш видяното на платното криеше таен смисъл за нея.
– Не, имам предвид защо решихте да нарисувате точно това място в гората?
– Нямам представа. Плод на въображението ми.
Тя сякаш се канеше да каже нещо, но размисли и се загледа през витрината, сякаш твърде развълнувана, за да говори.
Алекс бе на път да я попита защо точно тази сцена й направи толкова силно впечатление, когато телефонът му иззвъня.
Не искаше да вдига, но жената така или иначе гледаше през стъклото, погълната от картината му, така че той се извърна и отговори.
– Ало?
– Алекс, аз съм. – Беше Бетани.
– А, здрасти – рече той и инстинктивно се попрегърби.
– Не получи ли есемесите ми?
– Извинявай, днес не съм прочел нито един от тях. Казах ти, ако имаш да ми казваш нещо, просто ми звънни.
– Толкова си глупав, Алекс – игриво изчурулика тя, но на него гласът й му прозвуча като скърцане. – Че кой не използва есемеси в днешно време? Не бъди такъв нафталин. Всички го правят.
– Не и аз. Е, казвай?
– Ами, ако беше прочел съобщенията, за които отделих време да ти напиша, щеше да знаеш. Имам планове да те изведа тази вечер и хубавичко да те напия за рождения ти ден.
Явно се беше вкиснала. Не че го интересуваше особено. Нито пък му се занимаваше с напиване или каквото и да било, за да отбележи този отвратителен ден. Предложението й го подразни още повече.
Бетани явно започваше да си мисли, че помежду им има много повече, отколкото на практика съществуваше. Няколко пъти излизаха – беше му достатъчно, за да установи, че двамата нямат нищо общо помежду си. Срещите им бяха относително кратки и с нищо незабележими. Пък и не разбираше какво толкова намира у него тя. Просто не си пасваха.
Тя си падаше по скъпите вещи, а Алекс не беше заможен. Тя обичаше да купонясва, той не.
А изкуството му я отегчаваше.
– Съжалявам, Бетани, нека прочета съобщенията ти и ще ти се обадя.
– Ами…
Той щракна капачето и се обърна към жената. Тя го гледаше по начин, който Алекс не успяваше точно да разтълкува.
– Съжалявам. – Посочи телефона и побърза да го скрие в джоба си.
Тя хвърли поглед през рамо към картината му.
– И аз. Времето ми изтече – отвърна тя, докато отвръщаше поглед от витрината, за да го погледне. – Сега трябва да вървя.
– Така ли? Ами, дали поне не бих могъл…
Телефонът му пак иззвъня. Щеше му се да го хвърли.
Елегантната усмивка на жената се появи пак, загъна омагьосващо крайчетата на устните й. Веждата й се повдигна, ръката й посочи джоба му.
– По-добре й вдигнете, защото иначе ще я вбесите още повече.
– Изобщо не ме интересува.
Но Алекс знаеше, че Бетани няма да се откаже, така че в крайна сметка извади телефона от джоба си. Вдигна пръст към жената. – Само секунда, моля ви.
Тя хвърли последен поглед през стъклото, после се вторачи замислено в Алекс. Внезапната сериозност, която различи в изражението й, го сепна.
Телефонът престана да звъни, включи се секретарят.
– Пазете се от огледала – отрони тя в настъпилата тишина. – Могат да ви наблюдават през огледалата.
По ръцете на Алекс пробягаха иглички.
Телефонът звънна пак и той едва не го изтърва.
– Моля?
Тя просто продължи да го съзерцава с този свой бездънен поглед.
– Моля ви, почакайте само секунда.
Тя се стопи в сенките между магазините, сякаш за да го остави на спокойствие да си свърши разговора.
Алекс извърна глава и вдигна.
– Какво?
– Алекс, никога не ми…