– Разбирам.
Ако не беше толкова обезсърчен, Алекс най-вероятно би изпитал гняв. Но бе в такава меланхолия, че обидата не отприщи бента. Напротив, само спомогна за още по-дълбокото му потъване.
– Но те уверявам, Алекс, че излагам работите ти по възможно най-представителния за теб начин и дори регистрирахме известен успех. – Господин Мартин явно си спомни, че от време на време по някоя картина на Алекс все пак се продава и галерията прибира четирийсет процента комисионна, та затова усмивката му тутакси стана раболепна. – Надявам се по празниците продажбите да се вдигнат.
Алекс кимна. Знаеше, че няма смисъл да го убеждава в гледището си за изкуството. Важното беше да продава. Беше успял да спечели няколко души, които харесваха пейзажите му. Все още имаше хора, които предпочитаха работи като тази – застиналата красота, запечатана върху платното. Някои предпочитаха да им се показват вдъхновяващи неща.
В крайна сметка и жената я хареса, а тя определено беше по-интелигентна от колекционерите на господин Мартин.
Тя беше наясно с вкусовете си и не се притесняваше да си го каже. Повечето от клиентите на господин Мартин разчитаха той да им каже какво да харесват. Бяха готови да си платят прилично за напътствието на ерудит.
Но все пак Алекс трябваше и да яде.
– Благодаря, господин Мартин. Пак ще ви се обадя…
– Не се тревожи, Алекс, ще ти звънна веднага, ако нещо се продаде, но, моля те, помисли над това, което ти казах.
Алекс кимна учтиво, после се отправи към вратата. Знаеше, че колкото и да е гладен, никога не би изсипал боя върху платното, представяйки това за изкуство.
Рожденият му ден се очертаваше по-потискащ от очакваното. Дано поне дядо му да го поразведри.
Спря и се обърна.
– Господин Мартин, налага се да взема тази с мен.
На челото на господин Мартин се появи бръчка, докато наблюдаваше как Алекс взема малката картина от статива.
– Така ли? Защо?
Дори да си вземе една, за галерията оставаха още шест за продаване. Не беше като да си е прибрал всичко. Пък и не се забелязваше кой знае какво търсене на творбите му.
– За подарък е – за човек, който ще я оцени.
На лицето на господин Мартин се плъзна лукава усмивка.
– Хитър ход, Алекс. Понякога дребен подарък може да посее семето на скъпа колекция.
Алекс успя да се усмихне, докато пъхаше картината под мишница.
Нямаше представа дали ще види жената отново. Даде си сметка, че би било доста глупаво да се надява.
Но ако все пак я срещнеше, му се искаше да й подари малката картина. Копнееше да види отново усмивката й и ако това струваше само една картина, значи си заслужаваше отвсякъде.
4
– ИМАМ ЧУВСТВОТО, че огледалата ме наблюдават – отрони Алекс, изгубен в мислите си.
Бен го стрелна с поглед през рамо.
– Огледалата ги правят тези неща.
– Наистина, Бен. Напоследък имам чувството, че наистина ме следят.
– Имаш предвид, забелязваш как се гледаш?
– Не. – Той най-сетне спря поглед върху дядо си. – Имам чувството, че някой друг ме наблюдава през огледалата.
Бен го изгледа.
– Някой друг…
– Да.
Алекс нямаше идея откъде знае тя.
Беше започнал определено да се съмнява, че тази жена е била истинска. Дали бе възможно да е плод на въображението му?
И с него ли започваше да се случва? При тази мисъл успя да се пребори с прилив на паника.
– Не позволявай на въображението си да те превземе, Александър – рече дядо му и продължи да си работи на тезгяха.
Погледът на Алекс пак се зарея в мрачни спомени.
– Мислиш ли, че ще откача? – измърмори след известно време.
В мъртвешката тишина той се обърна и видя, че дядо му е престанал да бърника по захабения си работен плот и го гледа тревожно и настойчиво с поглед, който можеше да се роди единствено от мрачни и гневни мисли.
Подобен поглед бе толкова нетипичен за дядо му, или поне за човека, когото Алекс познаваше, че му се стори плашещ.
Накрая тревожността и заканата в очите на стареца се разсеяха.
– Не, Алекс – отвърна Бен кротко. – Далеч съм от тази мисъл. И изобщо какви са тия депресивни мисли навръх рождения ти ден?
Алекс се облегна на ламперията, за да не може огледалото на стената вляво от него да го види. Скръсти ръце.
– Ами… на същата възраст съм. Ставам на двайсет и седем – тя се разболя точно на толкова… полудя.
Старецът порови с пръст в очукан алуминиев пепелник, преливащ от винтове и гайки с причудливи форми. Бен имаше този пепелник откак Алекс се помнеше. Ровенето в него не бе убедителен жест.