– Александър – въздъхна кротко Бен, – нито преди, нито сега мисля, че майка ти е луда.
Алекс беше убеден, че Бен никога няма да приеме тъжната истина. Алекс помнеше съвсем ясно безутешните, истерични пристъпи на майка си, която се нахвърляше върху непознати на улицата с обвинението, че я преследват. Той не вярваше, че лекарите ще държат някого в психиатрично заведение в продължение на деветнайсет години, ако няма сериозни психически проблеми, но не му го каза. Дори наум тази мисъл му се стори достатъчно жестока.
Беше на девет, когато вкараха майка му там. На онази крехка възраст Алекс нямаше как да разбира.
Тогава изпадна в ужас. Баба му и Бен го взеха при себе си, обичаха го, грижеха се за него и постепенно станаха негови законни настойници. Преместването с няколко къщи по-надолу от родната му не попречи на плавния ход на живота на Алекс. Дядо му и баба му поддържаха къщата на майка му чиста и спретната, за да има къде да се прибере тя, когато състоянието й се подобри и я изпишат. Това така и не се случи.
През годините, докато растеше, Алекс се отбиваше там от време на време, обикновено нощем, обичаше да седи сам в къщата. Това беше единствената връзка с родителите му. Сякаш това бе друг свят, един и същ, всичко застинало на място, като спрял часовник. Това бе неизменно напомняне за живот, прекъснат внезапно, преустановен.
Внушаваше му усещането, че е изгубил мястото си в този свят, че вече не знае дори кой е.
Понякога нощем, преди да заспи, Алекс биваше обхващан от тревога, че и той ще стане жертва на лудостта. Знаеше, че тези неща са наследствени, че лудостта се предава в семейството. Като малък бе чувал децата да подмятат подобни реплики дори и само като шушукане зад гърба му. Но шушукане достатъчно високо, за да го чуе.
И въпреки това, когато гледаше как живеят другите хора, какво правят, в какво вярват, Алекс си мислеше, че е най-нормалният човек на света. Често се питаше как е възможно другите да се заблуждават до такава степен, като например това, че бяха склонни да повярват, че нещо е изкуство, само защото еди-кой си твърди така.
Но така или иначе, имаше моменти, в които се чувстваше самотен и това го притесняваше.
Като огледалата.
Огледа в профил мършавото лице на стареца, който продължаваше да рови в странните стари парчета желязо на тезгяха. Сребристата четина по лицето му говореше, че тази сутрин не се е бръснал… а навярно и предната.
Сигурно е бил погълнат от работата си и не е осъзнал, че слънцето е изгряло и залязло, и после е повторило същия цикъл още веднъж.
Дядо му си беше такъв – особено след като жена му, бабата на Алекс, почина. Алекс често си мислеше, че за дядо му също е немалък проблем да се справя с действителността, след като първо синът му, а после и жена му починаха.
Не че някой твърдеше, че старият е откачил. Повечето хора по-скоро биха го нарекли „ексцентричен“. Това бе учтив начин да кажеш, че някой е леко смахнат. Закачливо-невинният начин, по който дядо му гледаше на живота – винаги усмихнат и дивящ се на всичко, способен да бъде погълнат дори от най-обикновен предмет и в същото време тотално незаинтересован от чуждите дела, – убеждаваше хората, че поне е безобиден.
С други думи, селският идиот. За повечето хора Бен беше незначителен старчок, който събира метални кутийки, опърпани книги и странни видове плесени, които отглеждаше в стъклени контейнери.
Алекс знаеше, че дядо му съзнателно гради този образ – за да бъде незабележим, както самият той се изразяваше – и че той бе доста далеч от истинската същност на Бен.
Алекс никога не би нарекъл Бен смахнат или дори „ексцентричен“. За него той беше просто уникална, единствена, забележителна личност, човек, запознат с неща, които повечето хора изобщо не си и представят. Доколкото Алекс можеше да прецени, Бен беше видял достатъчно смърт. Той обичаше живота и просто искаше да научи всичко за него.
– Всъщност какво правиш тук? – попита Бен.
Алекс примигна.
– Моля?
– Днес е рожденият ти ден. Не би ли трябвало да си в компанията на някоя млада дама и да се забавляваш?
Алекс въздъхна дълбоко, не му се говореше за това. Усмихна се насила.
– Рекох си, че може да си ми приготвил подарък, та наминах да проверя.
– Подарък ли? Че за какво?
– За рождения ми ден, де, помниш, че имам рожден ден, нали?
– Разбира се, че помня – намуси се старецът. – Аз всичко помня, не забравяй.
– А подаръка ми забрави ли? – подкачи го Алекс.
– Вече си голям за подаръци.
– Аз ти донесох подарък за твоя рожден ден. Ти голям ли си?
Изражението на дядо му стана още по-намусено.