Законът на госта

Джон Райт Законът на госта

Джон Райт е наскоро появил се писател, но със сериозни претенции за добро бъдеще в жанра. По професия е юрист, но не е успял да устои на сладкото изкушение да пише и вече е публикувал няколко разказа в „Азимов сайънс фикшън“, като в момента работи и върху няколко романи, все още непубликувани. Съставителят е подбрал настоящият разказ, намирайки го силен, твърде индивидуален и написан по необичаен начин. В него нещо напомня за стаения гняв от поезията на Кордуейнър Смит или от чувствената фантастика на Доналд Кингсбъри, с нейната чудесна жестокост при надникването в бъдещето. Може би в разказа присъствува и усещане за киберпространство, но най-важното е усещането на традиционната твърда фантастика, за великите последици от титаничните събития в далечното бъдеще, проектирани върху екрана на неизброимите звезди. Като цяло, творбата показва силата на един нов талант.

* * *

Нощта в дълбокото пространство е безкрайна, празна и тъмна. Отвъд няма нищо където да се скриеш. Но корабът беше тих, и всички мълчаха.

Внушителният кораб „Прокруст“ бе мълчалив като призрак. Той беше черен и пътуваше без да изпуска сигнали или светлини. Беше направен от антирадарни сплави и гладка керамика, имаше акулоподобни перки снабдени с панели, предназначени да разсейват бавно излишната топлина, и електронна мрежа тип „тигрови ивици“, създадена да направлява определени честоти около корпуса, без да позволява тяхното отражение.

Ако беше видян от някого, един поглед към него би показал, че предназначението му е от бавен тип. Двигателният му механизъм бе снабден с многослойни пластини охлаждащи продуктите на изхвърляне. В чернотата му липсваше радиоактивност и беше тих като разпръсната мъгла. Ниските енергии в него предполагаха бавна тяга. Освен това корабът нямаше центрофугална секция, която да се върти около оста си. Това означаваше, че членовете на екипажа притежаваха незначително тегло, тяхната кръв и кости бяха дегенерирали или по-скоро адаптирани към микрогравитацията — факт, който не беше в полза на високите ускорения.

Това не означаваше, че „Прокруст“ не е внушителен. Всяка бойна единица от такъв клас може да бъде бавна, по-важното е ракетите, които изстрелва да са достатъчно бързи.

Друга причина да бъде тих и бавен, бе приближаването му към чужд бездушен кораб.

— Джентълмени, събрали сме се за да дебатираме дали наближаващият кораб, който се вижда е благороден като нашия и дали е въоръжен. Дали и как да приложим закона на госта. На нас ще ни харесва да чуем употреба на реч на второ ниво и това е полуофициалният случай и официалните почести, които можем да приложим.

Тя, капитанът, красива и плашеща като нещо от детските разкази за Земната история, плуваше гола пред наблюдателния източник. На командния мостик имаше цилиндър от мрак с премигващи като съзвездия контролни светлинки, докато наблюдателния източник грееше като пълна луна.

Капитанът махна с ветрилото си към Смит и каза:

— Инженер, ти вършиш черната работа… (под което тя разбираше ръчна работа), което те прави запознат с машините. (Тя използва термина „запознат с машините“, защото не можеше да каже на човек от простолюдието „притежаваш познания за машините“ или „експерт по машините“). — Би ни позабавлявал, ако чуем заключението ти относно чуждия кораб.

Смит никога не си позволяваше да стои над или пред командния мостик, ако не беше принуден да го направи, както в този случай. Откакто простолюдието не трябваше да докосва контролерите, дланите на ръцете му бяха извърнати около китките и почти долепени до вътрешната част на ръцете, за да се предотврати такава възможност.

Той изпитваше ужас от капитана, примесен с обич, тъй като тя единствена от висшето съсловие със стара благородническа фамилия викаше „смитовете“. Даже с работниците по поддръжката, по дрейфа или по връзките, винаги се показваше вежлива.

Тя дори не погледна Смит, за да забележи, че той захвана с лакът едно от множеството обтяжни въжета, които прикрепваха като мрежа тъмния цилиндър към мостика. Някои от офицерите и рицарите, които плуваха близо до капитана, се обърнаха и изсумтяха с неудоволствие. Това беше крачно въже, пригодено за пръстите на крака, а не ръчно въже. Но пръстите на краката на Смит не бяха добре тренирани, липсваше им координация. Той не беше роден в условия на ниска гравитация.

Смит беше толкова сив, колкото голите маймуни в близост до капитанските подвасали и крепостните им, чиито прекрасни татуировки от глава до пети показваха фамилни гербове и символ на победа. Главите на благородниците бяха насочени към капитанския врат (както гласи една стара поговорка: „капитанската глава винаги е изправена“), докато той бе изместен на деветдесет градуса спрямо движението на часовниковата стрелка, с изпънати крака и показващ очевидна цел. (Направи го по същата причина, по която човек подложен на ускорение би се поклонил или коленичил, стойка, при която никой не може да се движи добре, за да защити себе си с показна покорност.)