Тикнор не харесваше идеята да се шегуват с него.
— Бъзикаш ме.
— Така си е, Тик. Искам да престанеш да мислиш за нея, а да помислим как ще я измъкнем от града и ще я закараме до Боис. Изглеждаш ми изморен. Защо не вземеш да хапнеш и да си полегнеш, трябва да си починеш добре.
Тикнор веднага се хвърли на леглото и протегна ръце.
— Мисля, че точно това ще направя. Доста се насилих, за да се върна бързо от Боис.
— Добре си направил, Тик. Значи ще се видим до сутринта. Аз също смятам да си легна рано.
Не беше изморен и въобще не му се спеше, но просто искаше да накара младежа да заспи, за да се измъкне. Вече започваше да се стъмва, но пунктът все още работеше. Щеше да мине около час, преди да го затворят, и той трябваше през това време да наблюдава внимателно.
Когато и последният клиент си тръгна, брадатият излезе, спусна кепенците, след това заключи вратата. Никъде не забелязваше момичето. Брадатият угаси лампата в магазина, след миг светна друга лампа, която той носеше в ръка, и се запъти нагоре по стъпалата към втория етаж. Тъй като завесите на всички стаи бяха спуснати, не можа да разбере в коя стая влезе мъжът.
Морган спусна щората, след това запали лампата и се отпусна на леглото с бира в ръка. Трябваше да помисли малко. Момчето беше взело съседната стая и той го чу как влезе, нещо изтрополя, но след няколко минути силното му хъркане го убеди, че спеше дълбоко. Да, то се беше променило много и въобще не приличаше на онзи мушморок, който дойде преди три месеца при него.
Минаваше полунощ. Морган тъкмо четеше „Зовът на Грейнгвил“ и привършваше последната си бира, когато някой натисна дръжката, след това се почука тиха на вратата.
Знаеше, че това не беше Тикнор, защото го чуваше как хърка. Извади револвера и отвори предпазливо вратата. За негово учудване вътре се вмъкна Мелани. Дрехата й беше разкъсана, а лицето й бе цялото в мръсни петна.
Морган си помисли, че брадатият може да я е бил, но тя каза:
— Спуснах едно въже от стаята си. Чичо Боб спи в предната стая, а аз в задната. Не би трябвало да ме е чул, иначе досега да се беше разкрещял, че го обират. — Погледна към бутилката на пода. — Да имаш повече бира?
— Няма. Ако знаех, че ще дойдеш, щях да ти запазя.
Мелани приседна на ръба на леглото.
— Трябва да говоря с теб. Знам, че ще искаш да ми задаваш много въпроси, но ще ме отведеш ли до Боис? Може и да не е до Боис, а до гарата, която е на няколко мили оттук. Освен това ще можеш да ми платиш цената на билета донякъде, независимо докъде. Не знам дали ще мога въобще да ти върна парите, но трябва да се махна оттук.
Морган огледа разкъсаната й дреха, лицето и ръцете й.
— Успокой се. Нужно ти е пиене. Дженкинс трябва да има една бутилка в кухнята. Ще отида да я донеса и след това ще поговорим.
След малко донесе бутилката и чаша, в която сипа малко алкохол. Тя направи гримаса, но изпи уискито на един дъх, след това подаде чашата и той й сипа още малко. Тя изгълта и него, след това се просна на леглото.
— Толкова съм уморена. Мисля, че това е от нерви. Ще ме вземеш ли за Боис? Мога да остана и да се крия в стаята ти, докато стане време да тръгваме.
— Виж — започна Морган предпазливо, — ще те закарам до Боис, но първо трябва да ти кажа нещо. Наистина имам ранчо за коне на север оттук, но сега работя за генерал Оливър Хауърд. Знаеш ли кой е той?
— Да, чета вестници, а чичо Боб винаги спори с клиентите за него. Чичо Боб го мрази, казва, че трябва да бъде линчуван. Нарича го любител на червени негри.
— Много хора го наричат така, но той е добър човек, рядко се намират като него.
Мелани обърна лице към него.
— Какво искаш да кажеш с това, че работиш за него? Нещо като шпионин?
— Опитвам се да събера информация.
— Информация, която да се използва срещу баща ми?
— Точно така. Какво ще кажеш за това? В края на краищата, той е твой баща.
Преди да му даде отговор, тя поиска още алкохол. Морган сипа малко и я зяпна, когато и него обърна на екс.
— Не ме интересува баща ми, той не ми е баща — каза тя ядно. — Никога не се е държал с мен като баща. Всичко, което възнамеряваш да използваш, за да разбиеш това копеле, ще бъде одобрено от мен.
Морган разбра, че тя вече е спокойна и говори уверено, а това беше добър знак.
— Можеш да ми помогнеш — каза той.
— Как?
— Като ми разкажеш неща, които никой друг не знае за него.
Мелани се приближи още по-близо до него.