— А сега аз ще те чукам — прошепна тихо в ухото му.
— Тогава го направи добре — отвърна й той и тя се засмя тихичко.
След това започна да се надига и отпуска с целия си таз върху коравия му член и това го накара да стене. Изведнъж му мина мисълта, че на члена му седеше не коя да е, а дъщерята на Дрик Холидей. Това го накара да се почувства велик. Но когато тя достигна оргазъм, той забрави всичко. Започна със силни свивания на влагалището си, след което започна да се върти и скача като животно, хванато в капан. Накрая се натисна с такава сила към него, че той имаше чувството, че ще я разкъса. Започна да стене от болка или удоволствие и той усети как соковете й мокрят слабините му. Това го накара и той да усети, че стига края. Свърши в нея, като стискаше зъби, за да не извика от удоволствието.
— О, Господи! — каза тя, след като се поуспокои, и се търкулна до него. — Трябва да си почина малко.
Лежаха така един срещу друг, изтощени, но щастливи. Отвън започваше да вали. Приятно му беше да лежи в леглото с тази жена в такава мрачна нощ. Изведнъж се сети за нещо, не искаше да го споделя, но все пак го рече.
— Мисля, че най-добре е още сега да тръгнем за Боис.
— Какво? — Тя беше доста озадачена.
— Късно е, но не е прекалено късно. Навън вали, а чичо ти Боб спи дълбоко. Маршалът и момчетата му също. Целият град се е прибрал и в момента спи. Ако тръгнем сега, ще имаме доста мили преднина, преди Боб да се събуди и да съобщи за бягството ти. Какво ще кажеш? Мисля, че нощта е добра, за да се измъкнем.
— О, боже! — възкликна тя. — Нямам никакви дрехи, палто, нищо.
— Аз също, а и Тик. Би трябвало да имаме, но не сме взели. Имам голяма риза, ще ти дам и шапката си. С каквото и да те увием, няма да останеш суха, но поне няма да ти е студено. Хайде, казвай, че времето минава. Да или не?
— Добре, да се махаме. — След тези думи тя се изправи и започна да се облича.
Морган я последва.
— Ей сега се връщам, само ще събудя момчето.
Тя се изсмя нервно.
— Май няма да е много доволен от това, като чувам как хърка.
Почука тихо на вратата и когато тя се отвори, пред очите му стоеше дулото на револвера му. Очите му го гледаха ясно, нямаше никакви прозявки, беше събуден напълно.
— Обличай се веднага. Мелани е в стаята ми и тръгваме веднага за Боис. После ще ти обясня какво стана. Хайде, бързо.
Той се върна в стаята си и след минута момчето вече беше при тях. Морган бързо му обясни как стоят нещата.
— Добре — кимна той накрая. — Но навън вали.
— Още по-добре — отвърна му Морган. — Тъкмо няма да срещнем никой по пътя си. Хайде, помогни ни да я увием в тези дрехи, трябва да я запазим колкото е възможно суха.
Сложи шапката си на главата й. Вдигна щората, изгаси лампата, а керосина сипа в две бирени бутилки, след което откъсна парче от чаршафа и сложи във всяко гърло по една ивица. Тикнор го наблюдава мълчаливо, но накрая не се стърпя.
— Какво правиш?
— На около десет мили южно оттук има мост над реката. След този дъжд реката ще придойде. Когато прекосим от другата страна, ще изгорим моста. Нито един човек няма да се опита да премине реката, след като е придошла. Маршалът може да получава пари от Боб, но не вярвам да иска да си даде живота за това.
Обърна се към Мелани.
— В колко часа ще те очаква в магазина?
— Точно в седем.
— А сега е два часът. Това ни дава преднина от пет часа. Ще се отдалечим оттук тихо, а след това ще галопираме. Ще яздиш зад мен, след това ще минеш зад Тикнор. По този начин конете няма да се изморяват от допълнителната тежест.
Когато минаваха покрай пункта, не се виждаше никаква светлина, не се чуваше нищо. Зад себе си Морган усещаше момичето да трепери. Чудеше си какво ли си мисли сега. Преди време е живяла в къща с всички удобства, а сега бягаше, за да спаси живота си. Колко странно беше всичко в човешкия живот.
Минаха доста път, но тъмнината и дъждът ги затрудняваха още повече. След като излязоха от града, Морган пришпори коня си в лек галоп. Страхуваше се, че в тъмнината конят можеше да се спъне и да ги събори на земята, а това можеше да доведе до по-големи неприятности. По никакъв начин не трябваше да контузват конете, иначе бяха загубени. А ако все пак някой от конете си счупеше крака, щяха да загубят време да се придвижват с товарния кон, щеше да се наложи да оставят храната, което означаваше да си търсят храна по пътя в някое селище. Това щеше да им коства време, а всяка загубена минута означаваше, че преследвачите се приближават по-близо до тях.
Хубавото беше, че нямаше телеграфна връзка между Грейнгвил и Боис. Обикновено телеграф имаше там, където имаше и железопътен път, а между тези два града нямаше такъв път, така че нямаше никакъв начин Боб да успее да телеграфира на Холидей, че дъщеря му е избягала. Морган се надяваше, че липсата на мост щеше да забави достатъчно маршала и хората му, но все пак не можеше да разчита само на това. Някъде по-надолу можеше да има брод. Не беше чувал за такъв, но това не означаваше, че няма. Но каквото и да забавеше маршала, за тях означаваше преднина.