— Защо вие двамата не слезете, за да хапнете нещо? Трябва да сте гладни. Нашият ресторант вече е затворен, но наблизо има други ресторантчета със сравнително добри цени. — Погледна към златния часовник. — Разговорът с дамата ще продължи докъм… десет и половина. А сега заминавайте.
И двамата се обърнаха и излязоха.
Гибонс също излезе след тях.
— Ще платиш за това, което стана, Морган. Ти и твоят красавец.
Момчето бързо се обърна, а ръката му мигновено се спусна към кобура, но Морган я стисна, преди да е измъкнал оръжието.
— Спокойно! Той е просто глупав невежа. Грижи се за генерала. Това е, което може да се каже за него.
Морган не пусна ръката му, докато не видя, че пусна дръжката на револвера. Исусе! Още една секунда и Гибонс щеше да е мъртъв. Не му се искаше да се заема с тази работа. Имаше си ранчо и смяташе да си остане да живее в него.
Спряха се пред хотела. Валеше силно и след миг отново се почувстваха мокри.
— Какво искаш да правим? — попита момчето. — Искаш ли да хапнем?
— Да, сър, ще открием най-близкото заведение и ще пием бира поне един час. А докато пием, аз ще хапна малко свинска пържола и туршия.
Момчето го изгледа отвратено.
— Звучи така, че ми се отщя да ям.
— Може и да не ядеш.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Морган обясни, че трябваше да оставят генерала повечко време. Затова, когато се върнаха, вече минаваше единадесет.
Майтапеше се за бирата, защото успя да изпие само три. Лошото беше, че кухнята беше обикновена и се наложи да хапне двойна порция спаружени яйца с шунка. Момчето яде същото, но със завидния си апетит.
Гибонс отново отвори вратата и ги загледа мрачно, мърморейки през зъби. Морган веднага го подразни:
— Млъкни или ще те изкажа на учителя и той ще те накаже. Всички ще ти се смеят.
— Хайде, влизайте, момчета. — Генералът беше седнал в един стол близо до камината. Този хотел невинаги е бил толкова строг. Преди години беше доста известен и постоянно имаше клиентела, та оттам се пазеха удобните столове.
Мелани седеше също на стол.
— Генералът ми показваше някои снимки — обърна се тя към Морган.
— Сядайте, сядайте.
И двамата седнаха, наострили слух.
Генералът изглеждаше притеснен и преди да започне да говори, почеса нервно чуканчето на отрязаната си ръка.
— Мис Холидей ще говори на събирането ни в неделя. Искрено казано, аз съм против идеята дъщеря да обвинява баща си независимо какво е направил. Прости ми за тези думи, Мелани.
Мелани кимна.
— Моля ви, сър. Вече говорихме за това. Искам да го направя. Ако се откажете, ще си намеря мегафон и ще започна да разправям на тълпата, която ще събера за минута.
Генералът изглеждаше притеснен.
— Мили боже! Не може да направите това. Неговите хора могат да ви сторят нещо лошо.
— Значи е решено? — Гласът й беше благ.
— Да.
Морган реши да се намеси.
— Ние закъсняхме и не можахме да разберем къде ще бъде това събиране.
— Старата сграда на ъгъла между 9-а и 4-а улица. Това хале е доста голямо и в него може да се поберат доста хора.
Морган беше изненадан.
— Кметът ви е разрешил да правите събиране в градска собственост?
Генералът се усмихна.
— Не, той няма да ми позволи да направя това. Но преди година сградата беше продадена на Джоузеф Хейгърмен, строител, който възнамерява да я събори и на нейно място да построи нещо друго. Той е влиятелен мъж и може да убеди кмета и властите за това. Мистър Хейгърмен дочул, че имам проблеми с намирането на удобна сграда за събирането, затова дойде при мен и ми предложи да използваме тази сграда. Тя е абсолютно празна, но Шанди нае някои ветерани от войната, които сега оправят мястото. Срещата е насрочена за три часа следобед и мисля, че това е добро време. Хората могат да се върнат от църква, да хапнат и тогава да ни посетят.
— И колко хора очаквате? — попита тежко Морган.
— Е, не знам с точност. — Генералът отвори тетрадката, която стоеше на леглото. — Може и да съм оптимист, но очаквам около петстотин човека, може и малко по-малко. Повечето ще дойдат само от любопитство. Надявам се да се отбият и нежители на града. Те имат много повече да губят, ако избухне война.
— Не звучи толкова лошо.
— Тукашният вестник, но не този на Холидей, ме подкрепя. Е, не пряко, но твърди, че самото ми име щяло да докара много хора. Това не е добре, но е точно казано.
Вече наближаваше полунощ, Морган се изправи.
— Време е да си тръгваме, сър. Стана късно.
Генералът погледна часовника си.