— Беше пиян, сър. След като го хванахме, повърна и се строполи да спи на земята чак докато се появи патрулът, за да го прибере.
Вътре сградата беше чиста, празна, с добро ехо. Огромните предни врати бяха затворени и те влязоха през една странична вратичка. В единия край беше скалъпена ораторска платформа. Вътре охраната седеше или стоеше, но когато генералът влезе, всички скочиха и застанаха мирно.
— Свободно — обади се генералът.
Мелани се качи на платформата и всички зяпнаха. Отзад също имаше големи двойни врати, но бяха заковани здраво. Морган се обърна към другите:
— Тези врати също трябва да се отварят. Ако се случи нещо, хората трябва да имат възможност да излязат. Не бихте искали да се тъпчат като говеда, нали?
Генералът го погледна остро.
— Прав си. Гибонс, оправете това. Сложете им резе, така че да се отварят лесно, ако се наложи. И постави някой да охранява денонощно.
Гибонс веднага отвърна на заповедта, но си личеше, че това не му хареса.
Генералът се обърна отново към Морган с въпроса дали има други предложения, но Морган не се сещаше за нищо друго.
— Не, сър. Всичко като че ли е наред.
След това решиха да се връщат в хотела. Морган предложи той и момчето да се върнат пеша.
— Мистър Хейгърмен идва тук около обяд. Ако искате, можете да дойдете тогава, за да се запознаете с него.
— Днес генералът изглеждаше по-добре.
Всъщност не му харесваше идеята да седи в една стая с този Гибонс, и то при толкова хубав ден. Слънцето грееше, птички пееха, навсякъде кипеше живот. Поразходиха се за известно време, но след това се прибраха в стаята. Морган реши да си купи нови панталони и риза, а също така и за момчето. Но то искаше дрехите му да са черни, както и шапката, за да е в тон с тях. Морган не каза нищо, но ги купи. Когато се облече, вече напълно приличаше на стрелец, но на показен стрелец от Дивия Запад. Никой истински стрелец не се обличаше по този начин. Хикок приличаше на дребен комарджия, Джон Хардин — на адвокат, какъвто си и беше, когато не убиваше хора. Но Морган не каза нищо.
Така мина петъкът.
В събота всичко все още беше спокойно. Когато отидоха да посетят генерала, откриха Мелани да чете вестник, а Гибонс зяпаше модни списания. Това само по себе си беше смешно, но студеният поглед на телохранителя ги предупреждаваше да не се смеят. Мелани им каза, че генералът е в спалнята и работи върху речта си.
— Искате ли да му кажа, че сте тук?
— Не го притеснявай, няма да се бавим много. — Беше гладен и си помисли, че може да прескочи до ресторанта да хапне. Обърна се към момчето: — Ти остани.
А защо не можеш да останеш и ти? — попита го момичето.
— Ще отида да проверя конете — излъга той.
В заведението си поръча бира и сандвич. Беше отегчен, отегчен и раздразнен. Свърши бирата си и се върна в стаята. След малко пристигна и момчето.
— Този Гибонс все ме зяпа. Попита ме дали някой не е умрял в семейството ми. Мисля си, че е заради черните дрехи. Наложи се да се махна по най-бързия начин, преди да се е случило нещо. Мелани нямаше да остане доволна, а и можеше да пострада.
И в съботата не се случи нищо интересно.
В неделя отидоха при генерала часове преди събирането. Това беше големият му ден и не трябваше нищо да попречи. Засега всичко вървеше нормално, Нямаше никакви шпиони, нито полиция, никакви репортери. По пътя към сградата за събиране някой можеше да го застреля. Някой снайперист можеше да направи това доста добре от някой прозорец или покрив. Тогава нито Гибонс, нито хората му щяха да са от някаква полза.
Но когато му предложиха да се придвижи в закрита кола, той се озъби.
— Глупости! Мислите, че ще ме убият пред очите на толкова много репортери?
— Холидей може да не го е грижа за репортерите — обади се Морган.
— Няма да го направя. Това е последната ми дума. Стига вече за това, имам да мисля за много по-важни неща.
Морган не искаше да се предаде така лесно.
— А какво ще кажете, ако яздим покрай вас на коне. Не като бодигарди, а нещо като ескорт.
Генералът го погледна.
— Още по-голяма глупост. Казвам ти да се откажеш от това. Това е заповед, сержант Морган.
В два часа тръгнаха към сградата. Генералът — на файтона си, а след тях се люшкаха в кабриолета Морган, Тик-нор и Мелани. Денят беше хубав, топъл и слънчев. В неделя следобед улиците на града винаги бяха тихи.
Морган наблюдаваше сградите от едната страна, а момчето — от другата, всеки стиснал в ръце пушката си. Мелани мълчеше. Една жена от съседния до хотела магазин й беше донесла нови дрехи, беше се изкъпала и изглеждаше много по-съблазнителна отколкото по-рано. Момчето трудно откъсваше очи от нея.