Изчака малко, за да види как ще отреагира тълпата. Всички приказваха, няколко жени веднага започнаха да викат:
— Срамота! Срамота! Лъжеш! Ти си лъжкиня! Слез оттам, преди Господ да те е убил!
Имаше обаче други, които искаха да слушат, а това бяха повечето от тях. Започнаха да си шъткат, да викат и се побутват един друг и след малко се успокоиха.
Мелани си пое дълбоко въздух.
— Ето, там стои човекът, който уби майка ми, като я удряше постоянно в стомаха. Винаги я биеше по тялото, страхуваше се да я удря по лицето, защото щеше да проличи. Но след последния побой, който й нанесе, майка ми изпитваше ужасни болки. Но въпреки това този лицемер, баща ми отказа да извика лекар и след седмица на големи мъчения тя умря. И знаете ли какво написа лекарят в смъртния акт? Сърдечна атака! — Тя извика силно последните думи, които прозвучаха като писък. Продължи с по-висок глас:
— Лекарят, даже не провери тялото. И защо ли трябваше? Това беше могъщият Дрик Холидей и нямаше смисъл да се съмнява в думите му. Така че тя беше погребана и забравена. Може би си спомняте, че погребението й беше хубаво, но това беше по-скоро демонстрация на парите му, отколкото уважение към майка ми.
Мелани млъкна, но тълпата мълчеше. Холидей не мърдаше и по нищо не личеше, че дъщеря му го е засегнала по някакъв начин. Морган се зачуди какво ли си мислеше сега. Лицето на Нийл беше побеляло, сякаш обвиненията бяха към него.
Мелани понижи глас, но все пак се чуваше ясно:
— Пазих тази ужасна тайна дълбоко в себе си. Ще ме попитате: защо? Истината е, че просто се страхувах, страхувах се от собствения си баща. Той ме заплаши, че ако реша да кажа нещо за това, ще ме вкара в лудница. И заради това ме изпрати в Грейнгвил, в пункта му, където работи неговият брат Робърт, пиян дивак, който ме биеше с камшик, когато заключвах вратата на спалнята и не го пусках вътре.
Е, тук вече започваше доста да преувеличава. По нищо не си личеше, че чичо й Боб беше пияница или дивак. Просто брат му беше оставил дъщеря си при него и той се опитваше да направи всичко най-добро. Вярно беше, че е капризна, но чак пък толкова. Морган започваше да съжалява.
— Но чичо ми Робърт не е от никакво значение. Той се грижеше да върви магазинът. От друга страна, баща ми е човек с голяма амбиция. Той иска да бъде кралят, императорът на Айдахо, но трябва да му разрешите това. Планът му да премахне индианците е срам, позор. Няма никакво индианско отмъщение. Единственото нападение е той самият. Някои от петдесетте наемници, които работят за него, се преобличаха като индианци и нападаха белите фермери и заселници. Агентите на баща ми плащаха. Невероятно обвинение. Освен това съм го чувала да говори за това с някои хора много преди да започне всичко. Тогава майка ми беше още жива и аз не се интересувах от дейностите му. Но помня разговора, който имаше с тези хора. А сега това, което тогава само предлагаше, се случва. Войната с индианците, която толкова много иска, е само на косъм. А какво ще се случи с домовете и семействата ви? Това него въобще не го интересува. И защо ли? Спасителят на Айдахо не може да се притеснява за такива дребни неща. Слушайте генерал Хауърд. Ако не беше той, нямаше да имам смелостта да се появя тук, пред вас. Слушайте генерала, а не баща ми. Той е зъл, извратен човек.
Изведнъж тя като че ли изпадна в истерия. Отиде до края на подиума, където стоеше баща й и я гледаше. Все още стискаше Библията, но ръцете й вече трепереха.
— Проклет да си! Проклет! Проклет! Проклет да си! Защо не се качиш и да отречеш това, което казах. Отречи, че ме биеше и насилваше, когато майка ми беше болна и не искаше повече да се занимаваш с нея. Какъв мъж си, когато изнасилваш момиче едва на тринадесет? Своята собствена дъщеря! Мразя те! Нека да гориш за вечни времена в ада! — Изпищя силно, след това хвърли Библията към него. Тя го удари в лицето и падна на земята.
Без да промени изражението на лицето си, Холидей се обърна и се запъти към изхода, следван от двамата си пазачи.
Горе на подиума Мелани плачеше, а генералът я беше прегърнал и се опитваше да я успокои.
Тълпата стоеше безмълвна, не се чуваше и звук.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Мелани пийна малко вода, след това седна на стола си, като все още плачеше. Гибонс й каза нещо, но тя все още продължаваше да се тресе. Хейгърмен й предложи носната си кърпа, тя я взе и избърса сълзите си. Генералът се беше изправил зад катедрата. Някой беше вдигнал Библията и я сложил в крайчеца на подиума. Тълпата беше неспокойна, но не искаше да си тръгва. Мелани ги разчувства и те очакваха още.