Генералът почеса носа си:
— Е, е, Морган, просто ти казвам какво е писала. Признавам си, че може и да си измисля нещо, но въпреки това е смела жена. Обещай ми, че няма даже да се приближаваш до нея.
Морган кимна.
— Каквото кажете, сър. — Нямаше смисъл да обещава, това винаги го караше да се чувства глупаво. Да се довери на жена, която пише за тайнствени мъже, означава да си подпише смъртната присъда. — Както и да е, колкото се може по-скоро ще се заема с това.
Хауърд се изправи с мъка.
— И да не забравиш за бързия ездач.
— Вече имам наум един — отвърна Морган.
— Знам, че ще е добър, вярвам ти — отвърна му генералът.
ГЛАВА ВТОРА
Десет часа по-късно Морган лежеше в одеялата, слушайки как Тикнор хърка като дъскорезница. Не можеше да заспи, чудеше се дали не е направил най-голямата грешка през живота си. От този момент нататък вече ще е отговорен за всяка издънка.
Наблизо се чуваше ромоленето на поточе, което подскачаше по скалите, и този звук би го приспал веднага, ако не беше хъркането. Вече беше минало полунощ, вятърът тихо шумолеше в боровете, под които се бяха установили за през нощта. Даже и през август през тази част на нощта щеше да е студено. А сега, през май, вятърът режеше като нож и проникваше през одеялата.
Бяха се установили в една котловина, но вятърът пак достигаше до тях, а там някъде горе по склона беше още по-лош. Огънят беше угаснал и едва тлееше. Трябваше да се накладе по-добре, а това си беше работа на Йънг Тикнор, но той не беше я свършил.
— Не се тревожете, мистър Морган — каза той. — В главата си имам часовник, който ме предупреждава точно навреме, когато трябва да направя нещо. — След което се обърна на една страна и заспа с гръб към Морган.
Морган седна, взе малък камък и го хвърли към шапката на Тикнор. Това беше достатъчно да го събуди, той рязко дръпна одеялата и се надигна, като в едната си ръка вече стискаше револвера със смъкнато петле. Морган наистина остана впечатлен за колко кратко време направи това. Бърз, лек и тих, той не сумтеше, нямаше никакво объркване като при тежко спящите, когато ги събудят внезапно. Когато зърна Морган, все още в одеялата си, прибра оръжието си и се изправи, учуден какво ли искаха от него по това време на нощта.
— Запали шибания огън — каза му Морган.
— Съжалявам, мистър Морган — измърмори той. — Веднага ще го направя.
Морган се отпусна назад, сложи глава на седлото си и затвори очи. Тикнор доста време се позанима с огъня, но накрая успя да го запали отново. Вече можеше да поспи, когато усети, че нещо не е в ред. Отвори очи и видя Йънг, който стоеше неподвижно над него.
— Какво искаш, момче?
Младежът стискаше в едната си ръка тенджерката с кафе, а в другата държеше малка чаша.
— Кафето все още е горещо, мистър Морган, а ако трябва, ще го стопля още. Искате ли чашка?
— Не, момче, искам да поспя.
Но Тикнор не го оставяше на мира.
— Искате ли да се занимавам с него?
Морган се изправи на лакът.
— Какви ги дрънкаш? С какво да се занимаваш?
— С огъня. Ако пак угасне. Не бих искал отново да ми се ядосате.
— По дяволите огъня, лягай и заспивай. — Отпусна се назад и се зави чак до брадичката.
След минута-две Тикнор отново поднови хъркането си, но Морган все още не можеше да заспи. Това момче! Следобед на предния ден той бе отишъл да говори с него. Това беше веднага след като генералът му махна за довиждане и каруцата се отдалечи с тропот надолу по пътя. Йънг Тикнор гледа след него доста по-дълго, отколкото другите. Трябваше да му подсвирне два пъти, преди да го накара да се обърне, и то веднага направи виновната си гузна физиономия.
— Мистър Морган, за вашите ботуши…
— Засега забрави за тях. Ела в къщата, искам да говоря с теб. — Тръгнаха заедно нататък.
Йънг и по-рано беше влизал в къщата, но това рядко му се случваше, затова, вече вътре, започна да пристъпва неловко от единия на другия си крак и Морган беше принуден да го накара да седне.
— Чакай — каза той, след което извика Битси и му нареди да му донесе леген топла вода, сапун, кърпа и чисти чорапи.
— Какво стана с вашите хубави нови обувки, шефе? — попита Битси с мазен глас.
Морган хвърли поглед към Тикнор, но очите му гледаха настрани.
— Не обръщай внимание на това — каза той. — Прави каквото ти казвам.
— Както кажеш, шефе. — Дребният китаец излезе, като се кискаше тихо.
Морган изу бавно ботушите си, след това свали и чорапите.
— Колко си голям, момче?
Тикнор изглеждаше стреснат.
— Осемнадесет, карам деветнадесет. Почти на деветнадесет. Защо искате да знаете, мистър Морган?