— Понесох си кръста за стореното — каза Трамел. — Не съм се явявала на процес. Признах се за виновна и поех пълната отговорност.
— Но вините господин Холър, че полицията е намерила трупа на съпруга ви, погребан в задния двор, нали така?
— Мислех, че според съдията не мога да отговоря на това.
— Можете да говорите за себе си. Не можете да говорите от негово име.
— Тогава — да, виня го.
— Но не е ли вярно, че вие сте тази, която е заплашвала господин Холър и неведнъж сте му казвали, че ще има последствия за действията му?
— Не, това не е вярно.
— Помните ли, че сте написали на господин Холър поредица от писма от ареста и затвора?
Трамел млъкна, преди да отговори.
— Това беше много отдавна — каза накрая. — Не си спомням.
— Ами по-скоро? — притисна я Маги. — Да кажем преди година. Пращали ли сте писмо на господин Холър от затвора?
— Не помня.
— Кой е затворническият ви номер в Чоучила?
— АВ18174.
Маги погледна съдията и попита:
— Госпожо съдия, може ли да се приближа към свидетелката?
След като получи разрешение, Маги подаде писмото на Трамел.
— Познато ли ви е това писмо, изпратено на девети април миналата година на господин Холър от затвора в Чоучила?
Бърг стана, за да възрази. Тя нямаше как да знае какво пише в писмото, но беше наясно, че е лошо.
— Ваша чест, този документ не ми е представен — каза тя. — Може да е от всеки.
— Отхвърля се — отвърна Уорфийлд. — Ще получите възможност, когато госпожица Макфърсън потвърди автентичността на писмото чрез тази неочаквана свидетелка, госпожице Бърг. Можете да продължите, госпожо Макфърсън.
— Това вашият затворнически номер на плика ли е, госпожице Трамел? — попита Маги.
— Да, но не аз съм го написала там — каза Трамел.
— Но това е вашият подпис в края на писмото, нали, госпожице Трамел?
— Така изглежда, но не мога да съм сигурна. Може да е фалшифициран.
— Моля, разгледайте тези четири писма и потвърдете, че на тях също има вашия подпис и затворнически номер.
Трамел погледна писмата, сложени пред нея, и накрая каза:
— Да. Прилича на моя подпис, но не мога да съм сигурна. В затвора има много жени, които са подправяли подписи на чекове.
— И казвате, че е възможно те да са фалшифицирали писма до вашия адвокат в период от девет години? — попита Маги.
— Не знам. Всичко е възможно.
Само дето не беше и Маги я унищожаваше.
— Ваша чест — каза тя, — защитата предлага веществени доказателства, които да се заведат с номера от едно до пет.
И подаде листовете на секретаря, за да бъдат заведени, и поясни:
— Ако е необходимо допълнително потвърждение на автентичността, секретарката на господин Холър може да свидетелства, че е получила писмата и ги е пазила през годините.
— Да погледнем тези писма — каза Уорфийлд.
Последвах Маги до катедрата. Съдията хвърли бърз поглед на оригиналите, а на Бърг бяха дадени копия.
— Като служител на съда и прокурор с повече от двайсет години практика, мога да потвърдя, че щатските затвори не позволяват на обитателите си да пращат анонимни писма — каза Маги. — Затова затворническият ѝ номер е написан заедно с адреса на подателя на всеки плик.
— Дори писмата да са от нея, тук имаме проблем доколко те са по същество, госпожо съдия — каза Бърг.
— О, напълно по същество са, госпожице Бърг — отвърна съдията. — Тя току-що обвини ответника, че я е заплашвал за пари. Веществените доказателства се допускат. Госпожо Макфърсън, можете да продължите.
Върнахме се на местата си и Маги се приближи до свидетелската банка. Остави друго писмо пред Трамел.
— Госпожице Трамел, вие ли сте написали и изпратили това на господин Холър от Чоучила?
Трамел погледна писмото и дълго го чете.
— Работата е там — започна тя, — че преди девет години в приемния център на затвора бях диагностицирана с биполярно разстройство, така че понякога изпадам в пристъп и правя неща, които невинаги помня, че съм направила.
— Това вашият затворнически номер ли е?
— Да. Но не знам кой го е написал там.
— Това вашето име ли е на писмото?
— Ами да, но всеки би могъл да го напише.
— Можете ли да прочетете писмото на съдебните заседатели, моля?
Трамел погледна към Бърг и след това към съдията с надеждата, че някой ще ѝ каже, че не е длъжна да чете това, което ми е изпратила.
— Заповядайте, госпожице Трамел — подкани я Уорфийлд. — Прочетете писмото.
Трамел дълго гледа писмото, преди най-накрая да започне да чете: