— Ясно.
— Добре, да продължим с това, което са ни дали.
Сиско пусна пак записа и аз продължих да гледам. В ъгъла на екрана имаше часовник и аз веднага започнах да си записвам времена и бележки към тях. Спирането и случилото се след това бяха общо взето това, което си спомнях. Видях няколко места, за които щях да питам Милтън и да спечеля точки, и още няколко, които щяха да го вкарат в капана на лъжата.
Новият момент беше онзи, в който видях как Милтън отваря багажника на линкълна и проверява Сам Скейлс за признаци на живот. По това време аз се намирах на задната седалка на колата му и гледната ми точка към багажника бе ограничена и от малък ъгъл. А сега виждах трупа на Сам, полегнал на една страна, с колене към гърдите и ръце зад гърба, завързани с няколко пласта самозалепваща се лента. Той бе доста едър мъж с наднормено тегло. Изглеждаше като натъпкан в багажника.
Видях рани от куршуми на гърдите и раменете и нещо, което приличаше на входна рана на лявото слепоочие и изходна рана през дясното око. Това не бе новост за мен. Вече бяхме получили снимките от местопрестъплението в първия комплект представени доказателства от Бърг, но записът добавяше на престъплението и местопрестъплението кървава реалистичност.
Приживе Сам Скейлс не заслужаваше съчувствие, но в смъртта си изглеждаше жалко. Кръвта от раните му се бе разляла по пода на багажника и капеше през дупката, пробита от куршума, излязъл от окото му.
— О, мамка му — чух да казва Милтън.
Възклицанието му бе последвано от тихо измучаване, което прозвуча като сподавен смях.
— Пусни пак тази част — казах. — След като Милтън казва: „О, мамка му“.
Сиско пусна отново този откъс и аз пак се заслушах в звука, издаден от Милтън. Сякаш злорадстваше. Помислих си, че би било полезно съдебните заседатели да го чуят.
— Добре, спри — казах.
Картината на екрана замръзна. Погледнах Сам Скейлс. Бях го представлявал като адвокат няколко години при различни обвинения и някак си бях започнал да го харесвам, макар тайно да подкрепях общественото мнение в гнева му срещу измамите, които правеше Скейлс. Един седмичен вестник веднъж го бе нарекъл „най-мразеният човек в Америка“ и това не бе преувеличение. Той въртеше измами с бедствия. Без грам вина или угризение правеше уеб страници, които приемаха дарения за оцелели в земетресения, цунамита, свлачища и училищни престрелки. Случеше ли се трагедия, изпълнила света с ужас, Сам Скейлс бързо създаваше интернет страница с фалшиви свидетелски разкази и бутон, на който пишеше „ДАРЕТЕ“.
Макар наистина да вярвах в идеала, че всеки обвинен в престъпление заслужава възможно най-добрата защита, дори и аз не можах да издържа Сам Скейлс прекалено дълго. Бе отказал да плати договорения хонорар за последното дело. Последната капка обаче дойде от случай, с който не се занимавах — арестът му за събиране на дарения за ковчези на деца, убити в масова стрелба в детска градина в Чикаго. Даренията прииждаха през сайт, който Скейлс бе създал, но както обикновено парите отиваха директно в джоба му. Обади ми се от затвора след ареста. Когато чух подробностите за измамата, му казах, че с отношенията ни е приключено. Служебен адвокат ми поиска неговите документи и това бе последното, което чух за Сам Скейлс — докато не се озова мъртъв в багажника на колата ми.
— Нещо интересно от камерата в колата? — попитах.
— Не точно — отвърна Сиско. — Същото, но от различен ъгъл.
— Добре, да пропуснем това засега. Времето ни притиска. Какво друго има в доказателствата на Дейна Смъртната присъда?
Опитите ми да внеса малко лекота в обсъжданията удряха на камък. За тези двамата залозите бяха прекалено големи и не им беше смешно. Сиско отговори на въпроса ми с напълно професионален тон, който противоречеше на вида и поведението му.
— Имаме и видео от черната дупка — каза той. — Нямах време да го прегледам изцяло, но това ще е първата ми работа, когато изляза оттук.
„Черната дупка“ работещите в центъра наричаха огромния подземен паркинг под общинския център. В него се слизаше по спирала на седем етажа в дълбочина. Бях паркирал там в деня на убийството на Сам Скейлс, като бях дал почивен ден на шофьора си, защото очаквах цял ден да съм в съда. Хипотезата на обвинението беше, че съм отвлякъл Сам Скейлс предната вечер, сложил съм го в багажника и съм го застрелял, като съм оставил там трупа през нощта и на следващия ден, докато съм бил в съда. Според мен тази теория противоречеше на здравия разум и бях уверен, че бих могъл да убедя съдебните заседатели в това. Но до процеса имаше много време и обвинението можеше да си смени хипотезата и да измисли по-добра.