— Ще дойда, ще дойда. Просто искам да пообиколя малко, да се видя с хората. Толкова много хора от съда.
Гледах я как тръгна през тълпата и започна да раздава приятелски прегръдки и поздрави. Облегнах се на бара и попих цялата сцена. Гледах залата и осъзнавах, че никой тук не празнува, защото смята, че съм невинен и съм победил изправилите се срещу мен сили. Повечето просто смятаха, че съм извадил късмет, че съм оправдан по стандартите на закона, което не означаваше, че ме мислят за невинен.
Този момент ме попари. Знаех как ще ме гледат оттук нататък в съдебната зала, в съдебната палата, в града.
Обърнах се към бара и погледнах Мойра.
— Да ти налея нещо, Мик? — попита тя.
Поколебах се. Погледнах бутилките, подредени пред огледалото зад нея.
— Не — казах. — Мисля, че съм добре.
Епилог
Понеделник, 9 март
Нямаше салфетки, нито тоалетна хартия. Нямаше бутилирана вода, нямаше дори яйца. Говорех по мобилния с Маги, като държах написания на ръка списък, който тя бе приготвила с помощта на Хейли. Толкова много неща от него вече ги нямаше. Отдавна бяха изчерпани. Бях започнал да взимам каквото успея да докопам.
— А шарен боб? — попитах. — Взех само четири консерви.
Говорех със слушалка и ръцете ми бяха свободни да взимам продукти от полиците.
— Холър, какво смяташ да правиш с шарен боб? — попита тя.
— Не знам — отвърнах. — Начос? Тук няма нищо. Трябва да взема каквото е останало и да измислим какво да правим с него. А и имам доста неща в къщата. Провери ли килера за нещата от списъка?
Забелязах самотен буркан със сос за спагети на полицата за паста, но друг купувач се стрелна и го взе пръв.
— Мамка му — казах.
— Какво? — попита Маги.
— Нищо. Изпуснах един буркан със сос за спагети.
— Иди при суровите продукти. Виж какво е останало. Вземи зеленчуци за салати. И се върни. Това е откачено.
Откачено — меко казано. Бе настанал хаос. Но насред него имаше един спокоен център за мен. Семейството ми бе заедно за първи път от много години. Бяхме решили да се съберем тримата, докато премине опасността от вируса. Къщата ми бе най-голяма и с най-сигурната буферна зона в сравнение с апартаментите на Хейли и Маги. Тричленното семейство щеше да преживее заедно заразата и сега се приготвяхме за това. Това бе втората ми спирка в супермаркета, първата бе също толкова разочароваща. Но имах запаси за земетресение в къщата и почти пълен килер. Само списъкът с желанията на моите момичета не успявах да изпълня. Червено вино, хубаво сирене и няколко съставки от рецептите на Маги.
Успях да напълня количката с неща, които никога нямаше да ползваме, но не намерих тези, които бихме ползвали. Но пък Маги вече бе с мен. След празненството в „Секвоя“ се бяхме прибрали заедно и оттогава спяхме ту у нас, ту у тях. Чувствах се добре, обновен, казвах си, че ако цената да върна Маги в живота си е била четири месеца страх и бъркотии, то бих сключил тази сделка отново по всяко време.
— Добре, това е — казах. — Нареждам се на опашката.
— Чакай, взе ли портокалов сок? — попита тя.
— Да, всъщност наистина имаха портокалов сок. Взех две кутии.
— Без парченца?
Погледнах продуктите в количката и казах:
— Не можем да сме претенциозни.
— Страхотно — отвърна Маги. — Ще се задоволим и с парченца. Побързай.
— Отивам до банкомата и след това се прибирам.
— Защо? Няма да ни трябват пари. Всичко затваря.
— Знаеш ли, парите в брой ще са върхът, ако финансовите институции се сринат и картите спрат да работят.
— Адски си гаден. Наистина ли мислиш, че това може да се случи?
— Тази година показа, че всичко може да се случи.
— Прав си. Вземи пари в брой.
Така и направих. Чаках почти час на опашка, за да изляза. Без съмнение всички бяха в истерия. Имах късмет, че семейството ми е до мен, макар че се боях какво ще стане с нас, ако нещата наистина станат отчайващи.
На паркинга беше толкова претъпкано, че докато товарех продуктите, до мен спря друга кола и зачака за мястото ми.
— Тук е пълна бъркотия — казах на Маги. — Скоро нещата ще излязат извън контрол.
Човекът, който чакаше, задържаше колите зад себе си. Някой натисна клаксона, но той не помръдна. Опитах се да товаря по-бързо чантите в багажника на линкълна.
— Какво става? — попита Маги.
— Някакъв тип ми иска мястото за паркиране и задържа всички — казах.
Обърнах глава към звука от друг клаксон и забелязах мъж с тъмна коса и приведени рамене, който буташе количка към мен. Черна маска покриваше долната половина на лицето му. Имаше само една кафява торба на седалката за дете в количката. Загледах се, защото торбата беше от „Вон“, а това бе „Гелсън“. Взрях се в мъжа отново и ми се стори познат. Начинът, по който ръцете му бяха разперени на дръжката на количката, привеждането и смъкнатите рамене…