Към това можеше да се подходи по два начина. Дженифър можеше просто да подаде молба за предоставяне на доклада, или Сиско да отиде до патоанатомията и да се опита да го вземе. Това все пак беше публичен документ.
Разпределих задачата на Сиско по простата причина че ако се сдобиеше с копие от токсикологичния доклад, обвинението нямаше да знае, че разполагаме с него. Това бе по-добрата стратегия. Не позволявай на обвинението да разбере какво имаш и какво целиш с него — освен ако изрично не поискат от теб да го разкриеш.
Това бе всичко от списъка със задачи. Засега. Но не исках да се връщам в отделението. Прекалено много шум, прекалено много разсейващи фактори. Харесвах тишината в библиотеката и реших, че докато държа химикалка в ръка, мога да съставя черновата на молбата за изследването на мобилния телефон и колата. Исках да я представя пред съдия Уорфийлд на изслушването в четвъртък, за да се движим експедитивно. Ако я нахвърлех сега, Дженифър с лекота щеше да я приготви за представяне.
Но когато започнах, надзирателят в библиотеката получи обаждане по радиостанцията и ми каза, че имам посетител. Това бе малко изненадващо, защото можеха да ме посещават само хора, които бях включил в списъка, представен от мен при задържането. Той бе къс и се състоеше основно от имената на хората от защитния ми екип. Вече бях насрочил среща с него следобеда.
Предположих, че посетителят е Лорна Тейлър. Макар да администрираше практиката ми, тя не бе нито адвокат, нито лицензиран детектив и това не ѝ позволяваше да участва в следобедните обсъждания с Дженифър и Сиско. Но когато ме отведоха в кабината за посещения и погледнах през стъклото, бях приятно изненадан да видя жената, чието име бях добавил последно в списъка със слаба надежда.
Кендал Робъртс седеше от другата страна на стъклото. Не я бях виждал от повече от година. Не и след като ми каза, че ме напуска.
Седнах на стола пред стъклото и взех слушалката на телефона. Тя взе своята от другата страна.
— Кендал — казах. — Какво правиш тук?
— Ами — започна тя, — чух, че си арестуван, и трябваше да дойда. Добре ли си?
— Добре съм. Това са глупости и ще победя в съда.
— Вярвам ти.
Когато ме бе напуснала, тя се бе изнесла и от града.
— Ъ-ъ, кога пристигна? — попитах. — В града, имам предвид.
— Снощи. Късно.
— Къде си отседнала?
— В хотел. До летището.
— Е, колко ще останеш?
— Не знам. Нямам планове. Кога е делото?
— След около два месеца. Но сме в съда този четвъртък.
— Може би ще дойда.
Каза го, сякаш я бях поканил на питие или на купон. Не ми пукаше. Тя изглеждаше красива. Мисля, че не се бе подстригвала, откакто не я бях виждал. Косата ѝ сега обграждаше лицето и падаше по раменете ѝ. Трапчинките се появяваха на бузите, когато се усмихваше, както винаги. Усетих, че нещо в гърдите ми се сви. Бях живял с двете си бивши съпруги общо седем години. Почти толкова време бях прекарал и с Кендал. И това време бе хубаво и за двама ни, докато не започнахме да се раздалечаваме и тя не каза, че иска да напусне Лос Анджелис.
Аз не можех да изоставя дъщеря си и практиката си. Предложих ѝ да отделям повече време за пътувания, но отказах да се преместя. И накрая Кендал си тръгна. Един ден, докато бях в съда, събра всичко, което притежаваше, и ми остави бележка. Бях поръчал на Сиско да я намери, за да съм спокоен, че знам къде е и е добре — или поне така си казвах. Той я проследи до Хаваите, но не предприех нищо повече. Така и не прелетях през океана, за да я открия и да я помоля да се върне. Просто чаках и се надявах.
— Откъде идваш? — попитах.
— От Хонолулу — каза тя. — Живея на Хаваите.
— Откри ли студио?
— Не, но преподавам. По-добре за мен е да не съм собственик. Сега просто преподавам. Справям се.
Няколко години бе имала студио по йога на булевард „Вентура“, но го бе продала, когато бе започнала да става неспокойна.
— За колко време си тук?
— Казах ти. Все още не знам.
— Е, ако искаш, можеш да отседнеш в къщата. Очевидно няма да я ползвам, а ти можеш да поливаш цветята, някои от които мисля, че са твои.