— Хм, може би. Ще видим.
— Ключът още е под кактуса на предната веранда.
— Благодаря. Защо си тук, Мики? Не можеш ли да излезеш под гаранция или…?
— Точно сега ми искат пет милиона гаранция, което означава, че трябва да внеса десет процента. Но накрая не си получаваш парите, независимо дали си виновен или невинен, а това е всичко, което имам, включително и къщата. Не мога да си представя да се откажа от него за два месеца свобода. Поискал съм бързо производство, ще спечеля и ще изляза, без да плащам нито цент.
Тя кимна.
— Добре. Вярвам ти.
Разговорите бяха само по петнайсет минути, след това връзката прекъсваше. Знаех, че времето ни почти изтича. Но когато я видях, си припомних какъв е залогът.
— Много мило, че дойде да ме видиш — казах. — Съжалявам, че посещенията са толкова кратки, а си дошла от толкова далече.
— Включил си ме в списъка с посетители — каза тя. — Не бях сигурна, когато ме попитаха, но после намериха името ми. Това е мило.
— Не знам, просто си помислих, че би могла да дойдеш, ако чуеш за това. Не знаех дали новината ще стигне до Хаваите, но тук е голяма сензация.
— Знаел си, че съм на Хаваите?
Опа! Бях се изпуснал.
— Ъ, нещо такова — отвърнах. — Когато си тръгна, просто исках да се уверя, че си добре, нали разбираш? Накарах Сиско да провери и той ми каза, че си отлетяла за Хаваите. Не знаех къде, никакви подробности, нито дали е за постоянно. Просто че си отишла там.
Наблюдавах я как обмисля отговора ми.
— Добре — каза тя и показа, че приема думите ми.
— Как е там? — попитах, като се опитвах да замажа гафа. — Харесва ли ти?
— Бива. Изолирано. Мисля да се върна.
— Е, не знам какво бих могъл да направя оттук, но ако се нуждаеш от нещо, само ми кажи.
— Добре, благодаря. Май трябва да тръгвам. Казаха, че имам само петнайсет минути.
— Да, но просто прекъсват телефоните, когато времето изтече. Мислиш ли пак да ме посетиш? Тук съм всеки ден, ако не съм в съда.
Тя се усмихна, все едно бях комедиант, който се опитва да привлече вниманието със смешка. Преди да отговори, в слушалката се чу силно пращене и линията прекъсна. Видях, че казва нещо, но не я чувах. Тя погледна телефона, после мен, а след това бавно остави слушалката на вилката. Посещението бе приключило.
Кимнах ѝ и се усмихнах неловко. Тя махна леко и стана от стола. Аз също станах и тръгнах покрай редицата посетителски кабини, всичките отворени. Погледнах през стъклото и я видях да се движи успоредно с мен от другата страна.
След това изчезна.
Надзирателят ме попита дали ще се връщам в библиотеката и аз му казах, че искам да се прибера в отделението си.
Докато ме водеха натам, пред очите ми беше Кендал, както я бях видял за последно на телефона. Бях наблюдавал устните ѝ, докато говореше в изключената слушалка. И си дадох сметка, че бе казала: „Не знам“.
8.
Четвъртък, 5 декември
Когато ме въведоха в съдебната зала, полицай Рой Милтън бе с униформа и седеше на първия ред зад масата на обвинението. Познах го веднага от вечерта на ареста ми. Според протокола на шерифската администрация бях окован с верига през кръста, където бяха закопчани и ръцете ми. Заведоха ме до масата на защитата, където полицаят ме освободи от оковите и Дженифър, която седеше и чакаше, ми помогна да си облека сакото. Лорна някак си бе успяла да го стесни за два дни и то ми бе съвсем по мярка. Обърнах се към залата, докато оправях маншетите, после се обърнах към Милтън.
— Полицай Милтън, как сте днес?
— Не отговаряй — каза Дейна Бърг от масата на обвинението.
Погледнах я и тя се взря в мен и отсече:
— Гледай си работата, Холър.
Разперих ръце в знак на изненада.
— Просто съм любезен — отвърнах.
— Бъди любезен с някой, който е на твоя страна — каза Бърг.
— Добре — съгласих се. — Както и да е.
Огледах залата и видях дъщеря си на обичайното ѝ място. Усмихнах се и кимнах, тя направи същото. Никъде не виждах Кендал Робъртс, но и не очаквах. Бях започнал да си мисля, че вчерашното ѝ посещение е изпълнение на някакъв дълг към мен. И нищо повече.
Най-накрая дръпнах стола си на масата на защитата и седнах до Дженифър.
— Никога не съм мислил, че някога ще кажа, че ми харесва да нося костюм — заявих. — Но всичко е по-хубаво от затворническите дрехи.
— Изглеждаш добре — каза тя. — Лорна се е справила чудесно с този костюм.
Бяхме говорили по-рано в ареста на съда със Сиско. Но той си бе тръгнал с цяла торба задачи за разследване.