Върнах се на катедрата и поисках от съда разрешение да пусна двата предадени ми от прокуратурата записа. Съдията одобри и аз поисках от Милтън да потвърди и обясни клиповете. Пуснах ги от край до край, без да спирам, за да задавам въпроси. Когато свършиха, попитах само две неща:
— Полицай Милтън, тези записи представят ли правдиво действията ви по време на спирането на колата ми? — поисках да знам.
— Да, всичко е във видеото — каза Милтън.
— Не виждате признаци записите да са променяни или редактирани по някакъв начин?
— Не, всичко е в тях.
Помолих съдията да приеме записите като веществени доказателства на защитата Б и В и Уорфийлд се съгласи.
Продължих, като пак оставих прокурора и съдията озадачени от материала, който събирах.
— Полицай Милтън, в кой момент решихте да спрете колата ми?
— Когато завихте, забелязах, че превозното ви средство няма регистрационна табела. Това е обичайна укривателска практика, затова последвах колата и я спрях, когато се озовахме в тунела на Втора улица.
— Укривателска ли, полицай Милтън?
— Понякога, когато хората извършват престъпления, свалят табелите от колата си, за да не могат свидетелите да видят номера им.
— Разбирам. Но от записа, който току-що гледахме, става ясно, че въпросната кола има предна табела, нали така?
— Има.
— Това не противоречи ли на укривателската ви теория?
— Не точно. Ако някой бяга с кола, тя обикновено се вижда, когато се отдалечава. Важно е да се махне задната табела.
— Добре. Видяхте ли ме да вървя по улицата от „Секвоя“ и да завивам надясно по „Бродуей“?
— Да, видях ви.
— Вършех ли нещо подозрително?
— Не си спомням.
— Помислихте ли, че съм пиян?
— Не.
— И ме видяхте да влизам в паркинга?
— Видях ви.
— Това подозрително ли ви се стори?
— Не. Бяхте с костюм и си помислих, че вероятно сте оставили кола на паркинга.
— Знаехте ли, че „Секвоя“ е бар, който често се посещава от адвокати?
— Не.
— Кой ви каза да ме спрете, след като потеглих от паркинга?
— Ъ, никой. Видях липсващата табела, когато завихте от „Бродуей“ по Втора, напуснах мястото и предприех спиране.
— С това имате предвид, че ме последвахте в тунела и след това си включихте фаровете, нали?
— Да.
— Знаехте ли предварително, че ще потегля от този паркинг без задна табела на колата?
— Не.
— И не бяхте точно на онова място специално за да ме спрете?
— Да, не бях.
Бърг стана и възрази, като каза, че притискам Милтън, като му задавам един и същ въпрос по различни начини. Съдията се съгласи и ми каза да продължавам.
Погледнах надолу към катедрата и към записките, които си бях водил с червено мастило.
— Нямам повече въпроси, ваша чест — казах.
Съдията изглеждаше леко объркана от моя разпит и внезапния му край.
— Сигурен ли сте, господин Холър?
— Да, ваша чест.
— Добре. Щатът има ли въпроси?
Бърг също изглеждаше объркана от разпита ми на Милтън. Смяташе, че не съм нанесъл никакви поражения, и нямаше въпроси. Съдията върна вниманието си към мен.
— Имате ли друг свидетел, господин Холър?
— Не, ваша чест.
— Добре. Аргументи?
— Госпожо съдия, аргументът ми е предаден.
— Нищо повече? Не бихте ли искали поне да свържете точките заради нас след разпита ви на свидетеля?
— Всичко е предадено, ваша чест.
— Щатът иска ли да добави нещо?
Бърг се изправи и вдигна ръка, сякаш питаше какво има за добавяне, след това каза, че ще отговори на молбата ми писмено.
— Тогава съдът е готов да отсъди — каза Уорфийлд. — Молбата е отказана и съдът излиза в почивка.
Съдията се бе изказала делово. А аз чувах шепоти и усещах разочарованието в залата. Сякаш зрителите в един глас бяха попитали: „Моля!?“.
Но аз бях доволен. Не исках да спечеля това отсъждане. Исках да срежа клона на обвинението и да спечеля делото. И току-що бях замахнал за първи път с брадвата.
9.
Срещнахме се в три часа в добро разположение на духа, въпреки обстановката. Не само че успяхме да получим и документираме по време на съдебното изслушване отговорите, които искахме, но и Дженифър и Сиско казаха, че имат добри новини, които биха желали да споделят. Помолих Дженифър да започне.