Без да ѝ давам указания, Дженифър бе достатъчно умна, че да запише разговора от началото, включително електронния глас, който обявяваше, че това е обаждане от Окръжния затвор на Лос Анджелис. След края му тя бе добавила, че това е тест, който да установи дали властите в Лос Анджелис нарушават правото ми на поверителност.
Записът бе убедителен. Исках да видя реакцията на Бърг, но не можех да отлепя очи от съдията. Лицето ѝ сякаш потъмня, когато чу частите от разговора, за които Бърг бе казала, че са дошли от информатор.
Когато записът завърши с добавката на Дженифър, попитах съдията дали иска да го чуе още веднъж. Тя отказа, след това ѝ отне известно време, за да се съвземе и да състави устния си отговор. Като бивш адвокат тя вероятно винаги бе имала причина да подозира, че разговорите между задържаните клиенти и защитниците им се подслушват.
— Може ли да се обърна към съда? — каза Бърг. — Не съм слушала записа. Това, което представих пред съда, е истината, такава, каквато ми бе разказана. Разузнавателният отдел на шерифа в затвора ми предостави доклад, от който имам тази информация, а в него се казваше, че тя е от информатор. Не съм излъгала или подвела съда съзнателно.
— Няма значение дали ви вярвам — каза Уорфийлд. — Имаме сериозно нарушение на правата на този обвиняем и за това ще има последствия. Ще има разследване и всичко ще се изясни. Междувременно аз съм готова да отсъдя по молбата на защитата за гаранцията. Някакви възражения, госпожице Бърг?
— Не, ваша чест — каза Бърг.
— И аз така си мислех — отвърна съдията.
— Може ли да бъда изслушан, ваша чест? — попитах.
— Няма нужда, господин Холър. Няма нужда.
12.
Когато пристъпих през портата на Двете кули, ме посрещна малка група приятели, колеги и близки. Те избухнаха в ликуване и ръкопляскания, докато излизах. Медиите също бяха там и ме заснеха как вървя през шпалира и раздавам прегръдки и ръкостискания. Беше едновременно притеснително и приятно. Отново дишах свободен въздух и исках да му се насладя. Единият от моите линкълни беше до тротоара, готов да потегли — очевидно не онзи, в който бе убит Сам Скейлс.
Хари Бош и Андре Ла Кос бяха последни в редицата доброжелатели. Благодарих им, че са проявили готовност да застанат до мен и да ми дадат парите си.
— Минахме евтино — каза Бош.
— Държа се идеално в съда — добави Ла Кос. — Както обикновено.
— Е — казах, — двайсет и пет хиляди на глава пак са си много пари според моите разбирания и ще ви се издължа, момчета, по-рано, отколкото си мислите.
И двамата щедро се бяха съгласили да дадат по 200 хиляди за вноската от десет процента по гаранцията. Но съдия Уорфийлд бе толкова разгневена от очевидното подслушване на разговорите ми в затвора, че свали сумата от 5 милиона на 500 хиляди като наказание за нарушението. За жалост тя също така нареди да нося гривна на глезена, но това не помрачи новината, че двамата ми спонсори трябваше да платят само малка част от онова, което бяха предложили.
Денят беше хубав. Бях свободен.
Дръпнах Андре настрани, за да си поговорим насаме.
— Андре, нямаше нужда да го правиш, човече — казах. — Имам предвид, че Хари ми е брат. Той е моя кръв, а ти си клиент и никак не ми се иска да взимам от парите, които си спечелил със собствената си кръв.
— Да, така е — каза той. — Но трябваше да го направя. Исках да го направя.
Кимнах отново в знак на благодарност и му стиснах ръката. Докато го правех, се приближи Фернандо Валенцуела. Той бе пропуснал частта с ликуването.
— Не ме прецаквай с това, Холър — каза той.
— Вал, мой човек — казах аз.
Ударихме си юмруците.
— Когато чух в съда за онова с Мексико, си рекох: а стига бе! — каза Валенцуела. — Но после, човече, заби в десетката. Хубаво представление.
— Не беше представление, Вал — отвърнах. — Трябваше да изляза.
— И вече си вън. Ще те следя.
— Сигурен съм.
Валенцуела се отдалечи и другите отново се струпаха край мен. Потърсих Маги, но не я видях. Лорна се поинтересува какво искам да правя.
— Да се видиш с екипа, да останеш сам, какво? — попита тя.
— Знаеш ли какво искам? — казах. — Искам да се кача в този линкълн, да отворя прозорците и просто да карам по брега.
— Може ли да дойда? — попита Хейли.
— А аз? — добави Кендал.
— Разбира се — отвърнах. — У кого са ключовете?
Лорна пъхна ключовете в ръката ми. След това ми подаде телефон.
— Твоят още е в полицията. Но мислим, че сме прехвърлили всичките ти контакти и имейла ти на този.