Бих искал да благодаря на издателите, които ми разрешиха да препечатам някои от тези есета. На първо място на издателя на „Икономист“ — списанието, което първо откри Законът на Паркинсон на човечеството.
Най-накрая искам да отбележа благодарността си към висшия математик, с чиято наука читателят от време на време се заслепява и на когото (и поради други причини) тази книга се посвещава.
С. Норткот Паркинсон
Сингапур 1958
Глава I Закон на Паркинсон
Работата се увеличава дотолкова, доколкото да запълни времето, предоставено за извършването ѝ. Този факт е получил всеобщо признание чрез парадоксалния израз: „Най-заетият човек е този, който може да намери свободно време.“ Така например една възрастна пенсионирана лелка може да изразходва цял един ден за написването и изпращането на една илюстрована картичка до своята племенница в Богнър Ригис.4
Един час ще отиде в откриване на картичката, друг час ще отиде в тършуване за очилата, половин час — за издирване на адреса, четвърт час — за написване и редактиране и двадесет минути в решаване дали да вземе чадър или не, за да отиде до пощенската кутия на съседната улица. Общото усилие, което на един делови човек ще отнеме три минути, може да накара друг да капне от умора след целодневни съмнения, тревоги и труд.
Като приемем, че работата (и особено административната) толкова много се разтяга във времето, необходимо за свършването ѝ, ясно е, че съществува НЯКАКВА или НИКАКВА зависимост между работата и броя на хората, на които тя може да се възложи. Фактическото бездействие не осигурява свободно време. Липсата на заетост не се изразява непременно в явно безделие. Важността и сложността на това, което трябва да се извърши, набъбва право пропорционално на времето, което е предвидено за целта. Този факт се признава от всички, но не се отдава необходимото внимание на широкия му обсег на действие, по-специално в областта на административното управление. Стопанският ръководител и отделният гражданин приемат (със случайни моменти на съмнение), че увеличаването на общия брой чиновници ще отразява нарастващия обем на работата, която трябва да се извършва. Циникът, който се съмнява в това схващане, си въобразява, че увеличаването на чиновниците ще остави вероятно някои от тях без работа или ще позволява на всички да работят по-малко. В случая обаче и вярата, и недоверието са еднакво неуместни. Работата е там, че броят на чиновниците и количеството на работата нямат никаква връзка помежду си. Общият брой на чиновниците нараства съгласно Закона на Паркинсон и нарастването ще бъде едно и също, независимо дали обемът на работата се увеличава, намалява или дори да няма никаква работа в службата. Значението на закона на Паркинсон произлиза от факта, че той представлява закон за нарастване, което се основава на анализа на факторите, влияещи върху това нарастване.
Валидността на този наскоро открит закон трябва да се основава главно на статистическите доказателства, които ще приведем по-долу. За обикновения читател е от по-голям интерес изясняването на факторите, които лежат в основата на общата тенденция, определяна от този закон. Пропускайки техническите подробности (които са многобройни), в началото ние можем да разграничим две изходни положения. За целта те могат да се представят в две почти аксиоматични формулировки:
1. „Чиновникът желае да умножава подчинените си, а не съперниците си.“
2. „Чиновниците си създават работа един на друг“.
За да се разбере фактор № 1, трябва да си представим един чиновник, наречен А, който смята, че е претоварен с работа. Дали това претоварване е действително или въображаемо, няма значение, но между другото трябва да отбележим, че усещането на А (или неговото мнимо чувство) може лесно да произлезе от отпадащата му енергия — нормален признак за средна възраст. За тази действителна или въображаема претовареност съществуват три възможни изхода. Той може да напусне: може да поиска да подели работата си с колега, наречен Б, може да изиска назначаването на двама подчинени, които ще наречем В и Г. Но вероятно историята не познава случай, при който А да избере друга освен третата възможност. Ако напусне, ще загуби правата си за пенсия. Ако назначи Б на еднакво на своето йерархическо стъпало, само ще си докара съперник, който може да заеме овакантеното от X място, когато X (най-сетне) излезе в пенсия. Ето защо А би предпочел В и Г, по-млади хора, които да му бъдат подчинени. Те ще увеличат неговата значимост, а като раздели работата на две категории, една за В и друга съответно за Г, той ще има предимство да бъде единственият човек, който може да ги разбира. Това положение трябва да се поясни в смисъл, че В и Г сега са, така да се каже, неделими. Да се назначи само В би било невъзможно. Защо? Защото ако В е сам, ще подели работата с А и по този начин ще придобие почти еднакво служебно положение с него, което бе отказано на Б; това положение има значение, особено ако В е единственият възможен наследник на А. Ето защо подчинените трябва да бъдат двама или повече, като всеки се държи в шах чрез опасността от повишението на другия. Когато В на свой ред се оплаче, че е претоварен (което той непременно ще направи), тогава А, със съдействието на В, ще посъветва да се назначат двама помощника, които да подпомогнат В. Но за да избегне вътрешни търкания, той ще даде мнение да се назначат двама помощници и на Г, чието служебно положение е съвсем същото. С набирането на младите сили Д, Е, Ж и 3, фактически А вече е повишен.