П. Г. Удхаус
Законът на Устър
1
Измъкнах ръка изпод завивките и звъннах на Джийвс.
— Добър вечер, Джийвс.
— Добро утро, сър.
Това ме изненада.
— Утро?
— Да, сър.
— Сигурен ли си? Вижда ми се тъмновато.
— Има мъгла, сър. Ако благоволите да си спомните, сега е есен — сезон на мъглите и кротката родитба.
— На кое?
— На мъглите, сър, и на кротката родитба. Така се е изразил по повод на този сезон поетът Кийтс в своята ода „Към есента“.
— Ъ? А, да, разбирам. Това ще ти попречи ли да ми донесеш една чаша от твоя специалитет?
— Готов е, сър, и чака в хладилника.
Изчезна безшумно от погледа ми, а аз седнах в леглото с пренеприятното убеждение, че ей сега ще умра. Снощи организирах в „Търтеите“ малка вечеря в чест на Гъси Финк-Нотъл — жест на дружеско сбогуване преди задаващата се негова венчавка с Мадлин, единствена щерка на сър Уоткин Басет, а подобни мероприятия не минават без поражения. Всъщност, точно преди да се появи Джийвс, сънувах, че някакъв злостен недоброжелател забива в главата ми клинове, и то не от простите железца, каквито е пускала в употреба Яел, съпругата на Хебер, а нажежени до червено шишове.
Джийвс се върна с животоспасителната течност. Обърнах чашата на един дъх и след като изтърпях неизбежното залепване на темето ми за тавана, отскачането на очите до най-далечната стена и възвръщането им в лоното на орбитите като топки за тенис, изпитах и жадуваното облекчение. Би било преувеличено да се твърди, че след балсама Бъртрам е възстановил поне средната си форма за сезона, но все пак прогресирах от умирающите към реанимиращите се и прецених, че един ненапрегнат разговор би бил по силите ми.
— Ха! — започнах аз, след като си получих обратно очите. — Е, Джийвс, какво става по широкия свят? Онова там вестник ли е?
— Не, сър. Това са няколко брошури на Пътническото бюро. Прецених, че може би ще пожелаете да им хвърлите един поглед.
— Нима? — откликнах аз. — Тъй ли прецени?
Настъпи кратко, но наситено с прескачащи искри мълчание.
Допускам, че когато двама мъже с желязна воля живеят под един покрив, не могат да минат без периодични сблъсъци, а тия дни в почтения дом на Устър възникна точно такава обстановка. Джийвс се опитваше да ме подмами на околосветско пътешествие, а аз не исках и да чуя. Въпреки непоклатимите ми изявления в този смисъл нямаше ден, в който да не довлече наръч от пъстроцветните диплянки, с които туристическите агенции превъзнасят морската шир с надеждата някой балък да глътне въдичката. С това свое поведение Джийвс неудържимо ми прилича на усърдна хрътка, която всеки ден оставя по един умрял плъх върху килима на гостната въпреки нееднократно отправяните на висок глас и с красноречиви жестове уверения, че пазарното търсене на подобен род стока е замряло, ако не и съвсем предало Богу дух.
— Джийвс — заявих аз, — налага се да престанеш с тези глупости.
— Пътешествията са високообразователни, сър.
— За какво ми е да се образовам толкова високо? Главата ми е натъпкана до отказ от най-ранно детство. Не, Джийвс, знам какво те човърка. Усещаш в кръвта си повика на викингите. Копнееш за острия солен дъх на морския бриз. Виждаш се застанал на палубата с шапка на яхтсмен. Може би някой ти е наприказвал разни работи за танцьорките от Бали. Разбирам те и ти съчувствам. Но тая работа не е за мен. Не желая да бъда насилствено качен на някой проклет презокеански кораб и влачен по света като куфар.
— Много добре, сър.
В гласа му се прокрадна известна студенина. Забелязах, че не кипи от недоволство, но тъй като не тънеше и в доволство, бързо и тактично смених темата.
— Джийвс, снощният гуляй беше знаменит.
— Настина ли, сър?
— О, да. Прекарахме прекрасно. Гъси те поздравява.
— Високо ценя любезността му. Вярвам, че господин Финк-Нотъл е бил в отлично настроение.
— Необичайно отлично, като се има предвид, че последните песъчинки на свободата му изтичат от часовника и скоро сър Уоткин Басет ще му стане тъст. По-добре негов, Джийвс, по-добре негов, отколкото мой.
Изрекох последните думи със силно вълнение и ще ви обясня защо. Преди няколко месеца, когато празнувахме вечерта след гребните гонки между Оксфорд и Кеймбридж, попаднах в лапите на закона само задето пожелах да разделя някакъв полицай от шлема му. След една неспокойна нощ в затворническата килия бях замъкнат на улица Бошър и глобен с цели пет от най-добрите. Съдията, издал тази чудовищна присъда, придружена, ако ми разрешите, с някои излишно ехидни забележки, беше не друг, а старият татко Басет, бащата на бъдещата Гъсева невеста.
Оказа се, че съм бил измежду последните му клиенти, защото след седмица-две наследи цяла бала пари от някакъв далечен роднина и се оттегли да живее кротко в провинцията. Поне такава беше официалната версия. Ако питате мен, старецът бе натрупал състояние от несекващата си любов към глобите. Петарка оттук, петарка оттам — можете да си представите как се наслагва с годините.