— И най-любимата леля не заслужава подобен подвиг и дори през ум няма да ми мине да…
— О, не, ще ти мине, защото знаеш какво те чака в противен случай! — Тя замълча многозначително. — Следиш ли мисълта ми, доктор Уотсън?
Загубих ума и дума. Не беше нужно да ми обяснява какво има предвид. Не за първи път демонстрираше кадифената си ръка в желязна ръкавица… или май беше обратното.
Защото тая моя безскрупулна леля притежава едно мощно оръжие, което непрестанно виси над главата ми като не-знам-чий-си меч. Трябва да питам Джийвс за името. С негова помощ винаги успява да сломи волята ми. А това оръжие е заплахата, че ако не играя по свирката й, ще ме заличи от списъка на гостите си за обяд и вечеря и ще ме лиши от достъп до кулинарните изпълнения на Анатол. Никога няма да забравя как ми наложи едномесечно заточение, и то в разгара на сезона за фазани, когато този свръхчовек е в апогея на несравнимите си възможности.
Направих последен опит да й влея малко разум в главата.
— Но за какво му е на чичо Том онази ужасяваща сметаниера? Тя е направо отблъскваща. Животът му без нея ще е далеч по-ведър.
— Той не смята така. Това е положението. Изпълни тази според мен лека и проста задача, иначе гостите на моята трапеза скоро ще започнат да се питат: „Защо напоследък Бърти Устър никакъв не се вестява?“ Да знаеш само какъв обяд ни сервира Анатол вчера! Единствената дума, с която може да се опише, е ненадминат. Не ми е чудно, че си се привързал към манджите му. Както понякога изтъкваш, топят се в устата.
Изгледах я сурово.
— Лельо Далия, това е изнудване!
— Да, нали? — усмихна се тя сладко и се изнесе от апартамента.
Седнах обратно на масата и мрачно изядох парче изстинал бекон. Влезе Джийвс.
— Куфарите са готови, сър.
— Много добре, Джийвс. Тогава да тръгваме.
Кълна се във всичко свято, Джийвс — заговорих аз и наруших мълчанието, продължило сто и трийсет километра, — и преди съм затъвал до шия в нечистотии, но този път надминах дори себе си.
Носехме се с двуместната ми кола към Тотли Тауърс — аз карах, а Джийвс седеше чинно до мен. Куфарите бяха в багажника. Тръгнахме към единайсет и половина и сега мекият следобед клонеше към най-приятната си част. Беше прозрачен, слънчев, приветлив ден, пропит от благоухания, и при по-различни обстоятелства без съмнение щях да съм във върхова форма — да бъбря весело, да махам любезно на трудовото селячество и дори да тананикам.
Но за съжаление обстоятелствата бяха всичко друго освен благоприятни и на устните ми нямаше и помен от песен. Колкото повече си представях какво чие чака в проклетото имение, към което се носех неумолимо, толкова повече ми идеше да спра времето и да изчакам в небитието всичко да се размине.
— Да, надминах себе си — повторих аз.
— Моля, сър?
Аз се намръщих. Отново проявяваше професионалната си дискретност, само че сега не му беше времето за подобна префърцуненост.
— Не се прави, че не знаеш за какво става дума, Джийвс — хладно реагирах аз. — По време на разговора с леля Далия ти беше в съседната стая, а премъдростите й са кънтели чак до Пикадили.
Той свали маската.
— Е, да, сър, длъжен съм да призная, че схванах същността на въпроса.
— Много добре. Съгласен ли си, че положението смърди?
— Положително може да се твърди, че над делата ви е надвиснала тежка криза, сър.
Продължих да карам замислено.
— Джийвс, ако трябваше да изживея живота си отново, бих избрал да го започна като кръгло сираче по отношение на лелите. В Турция ли връзваха лелите в чували и ги изхвърляха в Босфора?
— Доколкото ми е известно, така са постъпвали с одалиските, сър, не с лелите.
— А защо не и с тях? Виж само какви неприятности носят на човека. Казвам ти, Джийвс, и ти разрешавам да ме цитираш: зад всеки клет, невинен и безобиден нещастник, накиснат в някоя воняща каша, стои по една леля и при внимателно проучване ще се окаже, че тя го е бутнала вътре.
— В твърдението ви има известна доза истина, сър.
— И няма защо да ме убеждаваш, че съществуват добри и лоши лели. Дълбоко в сърцето си всички са еднакви. Погледни само тази Далия, Джийвс. Винаги съм я смятал за най-железния човек, ругал някога лисиците, задето преследват зайците. И изведнъж се стоварва на главата ми изневиделица и ми хързулва подобна задача. Ако трябва да се задигне полицейски шлем — Устър е насреща. Познаваме и Устър, набедения крадец на куфари. Но точно тази ли леля трябваше да представи пред света един Устър, който гостува по домовете на пенсионирани съдии и докато нагъва от хляба и солта им, задига любимите им сметаниери. Пфу! — възкликнах аз, защото нервите ми бяха крайно опънати.