— Крайно обезпокоително, сър.
— Чудя се как ли ще ме посрещне старият Басет, а, Джийвс? Ще бъде интересно да се наблюдават реакциите му. Все пак не може да ме изрита, след като госпожица Басет ме е поканила.
— Така е, сър.
— От друга страна, може да ме гледа над пенснето си и да издава неприятни подсмърчащи звуци. Струва ми се много вероятно да постъпи именно така. Перспективата не е от най-отрадните.
— Не е, сър.
— Искам да кажа, че дори сметаниерата да не мержелееше на дневния ред, атмосферата пак щеше да е крайно лепкава.
— Да, сър. Смея ли да се заинтересувам дали възнамерявате да изпълните желанието на госпожа Травърс?
Човек не може да вдига ръце в красноречиви жестове, когато кара кола със седемдесет километра в час. Иначе щях да го направя.
— Точно този проблем ме разкъсва, Джийвс. Не мога да реша. Помниш ли оня, за който ми спомена веднъж, че не давал на не знам кое да надделее над нещо друго? Оня с котката.
— Макбет, сър, герой от едноименната трагедия на покойния Уилям Шекспир. В пиесата той е описан като допускащ „не смея да надделее над ще го сторя“.
— Точно така се чувствам и аз. Колебая се, двоумя се, ако използвам точните думи…
— Съвсем точни са, сър.
— Мисля си за опасността да не бъда допуснат до трапезата, около която свещенодейства Анатол, и решавам, че ще си премеря силите в кражбата. След това се сещам как името ми в Тотли Тауърс вече се въргаля в калта и старият Басет е твърдо убеден, че съм смес от банков обирджия и кокошкар и задигам всичко, което не е заковано…
— Не ви разбрах, сър.
— Не ти ли казах? Вчера отново се срещнах с него и срещата ни завърши по-катастрофално от първата. Сега ме има за утайката на престъпния свят, ако не и Обществен враг номер едно, две и три, взети заедно.
Разказах му накратко станалото предния ден и представете си чувствата ми, когато забелязах, че той открива нещо забавно в монолога ми. Джийвс рядко се усмихва, но сега устните му определено взеха да се кривят.
— Извънредно смешно недоразумение, сър.
— Смешно ли, Джийвс?
Усети, че веселостта му е неуместна, и възвърна невъзмутимото си изражение.
— Извинете, сър. Би трябвало да кажа досадно.
— Точно така.
— Вероятно е било неприятно изпитание за вас да се срещнете със сър Уоткин при подобни обстоятелства.
— Да, и изпитанието ще стане далече по-неприятно, ако ме спипа, докато крада сметаниерата му. Непрекъснато ме преследват видения в тази насока.
— Разбирам, сър. Тъй размисълът прави ни пъзливци и руменият цвят на мъжеството посърва под отровното белило на многото мъдруване. И ето мечти високи, почини с размах отбиват се встрани и губят право да се зоват дела6.
— Точно така. Взе ми думите от устата.
Продължих да карам още по-умислен.
— Появява се и нов момент, Джийвс. Дори да горях от желание да задигам кравешки сметаниери, как бих намерил време за това? Не е нещо, което можеш да извършиш между другото. Трябва да се кроят планове, да се плетат интриги и чертаят схеми. А аз ще посветя цялото си внимание на проблемите на Гъси.
— Точно така, сър. Затрудненията ви са разбираеми.
— А на всичкото отгоре и оная телеграма от Стифи. Помниш ли третата телеграма? Беше от госпожица Стефани Бинг, братовчедка на госпожица Басет, също обитаваща Тотли Тауърс. Познаваш я. Обядва вкъщи преди две седмици. Едно такова ситно, дребно момиче.
— О, да, сър. Помня госпожица Бинг. Очарователна млада дама.
— Точно така. Но какво ли иска от мен? Това е въпросът. Вероятно нещо напълно негодно за човешка консумация. Тъй че и за нея трябва да се притеснявам. Живот ли е това!
— Не е, сър.
— И все пак горе главата, а, Джийвс?
— Точно така, сър.
По време на този диалог се носехме с прилична скорост и не пропуснах да забележа табелата с думите Тотли-на-платото, 12 км, която подминахме. Скоро пред очите ни иззад дърветата занаднича достолепното имение на съдията. Натиснах спирачката.
— Ето го и края на пътя, а, Джийвс?
— Същото бих си позволил да допусна и аз, сър.
Така се и оказа. След като минахме през портала и стигнахме до парадния вход, икономът ни увери, че това наистина е леговището на сър Уоткин Басет.
— И рицарят Роланд стигна до кулата мрачна, сър — обади се Джийвс, докато слизахме от колата, но изобщо не можах да схвана мисълта му. Отговорих му с набързо с „О!“ и се посветих на иконома, който се опитваше да ми съобщи нещо.