— Каква е тази врява? — попита тя. — Я, Бърти! Кога пристигна?
— О, здравей. Току-що.
— Добре ли пътува?
— Да, благодаря. Пристигнах с колата.
— Трябва да си напълно изтощен.
— Не, не, благодаря. Не съм уморен.
— Е, чаят скоро ще бъде готов. Виждам, че си се запознал с татко.
— Да, запознах се с татко.
— И с господин Споуд.
— И с господин Споуд.
— Не знам къде е Огъстъс, но положително ще се появи за чая.
— Горя от нетърпение да го видя.
Старият Басет слушаше тази размяна на светски учтивости с израз на замаяно недоумение и от време на време сухо преглъщаше като шаран, измъкнат с кукичката. Естествено, човек можеше да вникне в психическото му състояние. За него Бъртрам Устър беше отрепка от престъпния свят, крадяща куфари и чадъри, и на всичкото отгоре дори не ги крадеше като хората. Никой баща не би желал да види зеницата на окото си на дружеска нога с подобен обществен враг.
— Да не би да познаваш този човек? — попита с пресъхнали устни.
Мадлин Басет се засмя със звънливия сребрист смях, който я прави тъй непопулярна сред свестните хора.
— Не, татко, ти не си за вярване. Естествено, че го познавам. Бърти Устър е стар и много скъп мой приятел. Казах ти, че ще пристигне днес.
Старият Басет не съумя да включи. Споуд не изглеждаше по-включил и от него.
— Да не би това да е приятелят ти господин Устър?
— Разбира се.
— Но той краде куфари!
— Чадъри — подсказа Споуд като кралски суфльор.
— И чадъри — поправи се старият Басет. — Напада и антикварни магазини посред бял ден.
Мадлин също се включи, с което станаха трима.
— Татко!
Старият Басет не се предаваше.
— Казвам ти, че краде. Залових го на местопрестъплението.
— Аз го залових — начумери се Споуд.
— И двамата го заловихме — рече старият Басет. — Върлува из цял Лондон. Където и да мръднеш, все той краде куфари и чадъри. А сега се е появил и в сърцето на Глостършир.
— Глупости! — отсече Мадлин.
Разбрах, че е време да сложа край на тези безумия. До гуша ми дойде от тази кражба на куфари. Естествено, човек не може да очаква от един съдия да помни всички подробности, свързани с клиентелата му, похвално е дори че изобщо си е спомнил физиономията на един от клиентите си, но човек не може безкрай да подминава с тактично мълчание подобни безобразия.
— Разбира се, че са глупости — прогърмях аз. — Всичко това е смехотворно недоразумение.
Трябва да призная, че очаквах обясненията ми да бъдат приети по-добре. Представях си как след няколко разяснителни думи от моя страна ще избухнат в чистосърдечна веселба, последвана от извинения и пошляпвания по гърба. Но Басет, подобно на повечето магистрати от полицейските съдилища, не се поддаваше лесно на обяснения. Съдийските натури бързо се извращават. Все ме прекъсваше, кокореше се насреща ми и задаваше въпроси, започващи с фрази като: „Един момент, моля…“, „Да не би да твърдите, че…“ и „Нима очаквате да повярваме, че…“ Крайно оскърбително.
Все пак след дълга и изнурителна разяснителна работа успях да разчистя случая с чадъра и той призна, че преценката му може и да е била прибързана.
— Ами куфарите?
— Не е имало куфари.
— Сигурен съм, че съм ви съдил за нещо в участъка на улица Бошър. Имам ярък спомен.
— Задигнах шлема на един полицай.
— Това не е по-различно от кражбата на куфари.
Тук обаче неочаквано се намеси Родерик Споуд. По време на този политически процес той стоеше наблизо, замислено смучеше дулото на пушката и слушаше изявленията ми с вид на човек, който ги намира за твърде неубедителни, но сега на гранитното му лице трепна искрица човещина.
— Не — рече той. — Не бих стигнал чак дотам в твърденията си. Докато следвах в Оксфорд, и аз веднъж задигнах шлема на един полицай.
Стъписах се. Нищо от досегашните ми вземания и давания с този човек не бе подсказало, че и той някога е бил здрав елемент. Поредно доказателство за правотата на убеждението ми, че и в най-злите хора се крие човещина.
Старият Басет беше очевидно сащисан, но бързо навири гребена.
— Ами оная работа при антикваря? А? Не го ли заловихме, докато се опитваше да избяга с моята сметаниера? Как ще обясни това?
Споуд бе сразен от силата на този довод. Измъкна дулото измежду устните си, където отново го беше наврял, и кимна.
— Продавачът ми я даде да я разгледам — отсякох аз. — Посъветва ме да изляза на улицата, където светлината била по-силна.
— Но вие бягахте.
— Препънах се. Стъпих на котката.
— На каква котка?
— Собственост на персонала на магазина, ако не се лъжа.
— Хм! Не съм видял никаква котка. Родерик, ти видя ли котка?