— Сър Уоткин е сгоден за леля му, госпожа Уинтъргрийн, вдовица на покойния полковник Х. Х. Уинтъргрийн от улица Понт.
Потънах в размисъл. Исках да разчепкам случката при антикваря.
Когато си на подсъдимата скамейка и над пенснето ти се звери съдия, който те титулува обвиняеми Устър, ти разполагаш с прекрасната възможност да го изпиваш на воля с поглед. Та през онзи ден в съда на улица Бошър сър Уоткин ме впечатли най-вече със своята сприхавост. А в антикварния магазин ми внуши представата за мъж, най-сетне уловил Господ за пеша. Подрипваше като палаво коте върху гореща ламарина, сочеше разни предмети на Споуд и чуруликаше: „Мисля, че леля ти ще хареса това. А какво ще кажеш за онова?“ И тъй нататък. Чак сега газираното му поведение започна да намира обяснение.
— Знаеш ли, Гъси — рекох аз, — имам чувството, че вчера й е направил предложение.
— Нищо чудно. Както и да е, това сега не е важно. Не е там въпросът.
— Не, разбира се. Но е интересно.
— Не е.
— Може и да си прав.
— Дай да не се разсейваме със странични проблеми — въдвори ред в залата Гъси. — Докъде бях стигнал?
— Не знам.
— Аз пък знам. Обяснявах ти, че сър Уоткин не е възхитен от идеята да стана негов зет. И Споуд има възражения. При това не прави дори най-плахи опити да прикрие този факт. Усвои лошия навик да връхлита върху мен иззад някой ъгъл и да мърмори заплахи през стиснати зъби.
— Това едва ли ти е харесало.
— Ни най-малко.
— И защо тези заплахи?
— Защото, макар да няма намерение да се жени за Мадлин, дори ако тя кандиса, той продължава да гледа на себе си като на благороден рицар, който се грижи за добруването й. Не спира да повтаря, че щастието на това девойче му е много скъпо и че ако някога й причиня страдание, ще ми извие врата. Такова е съществото на заплахите и поради това доста се разтревожих, когато Мадлин взе да се държи хладно с мен, след като ме спипа със Стефани Бинг.
— Признай си, Гъси, какво точно правехте със Стифи?
— Вадих мушица от окото й.
Кимнах. Щом беше избрал тази версия, най-разумно бе да се придържа неотстъпно към нея.
— Толкова за Споуд. Стигаме до сър Уоткин Басет. От първата ни среща разбрах, че не съм зетят на неговите въжделения.
— И аз го разбрах.
— Както знаеш, сгодих се за Мадлин в Бринкли Корт и тя му съобщила новината с писмо, в което, предполагам, доста ме е попрехвалила, тъй че е очаквал да види в мое лице кръстоска Между Робърт Тейлър и Айнщайн. Във всеки случай, когато му бях представен като човека, който ще се жени за дъщеря му, той се оцъкли за миг и процеди едно: „Какво?“ Не вярваше на очите си, ще знаеш, и явно се надяваше, че това е някаква дебелашка шега и че истинският жених всеки момент ще изскочи иззад някой стол и ще каже: „Бау!“ Когато най-сетне проумя, че няма лъжа и измама, той се оттегли в един ъгъл, седна и дълго се държа за главата. По-късно непрекъснато улавях погледа му, втренчен в мен над пенснето. Това ми раздрънка нервите.
Нищо чудно. Вече споменах за въздействието на този надпенснетен поглед върху личната ми психика и можех да разбера защо насочването му към Гъси го бе разстроило до такава степен.
— На всичкото отгоре сумтеше. А когато научи от Мадлин, че държа тритони в стаята си, промърмори под мустак нещо твърде неласкаво, но аз го чух.
— Да не би да си довлякъл трупата си?
— Естествено. Намирам се в разгара на особено деликатен експеримент. Един американски професор е открил, че пълнолунието влияе на любовния живот на някои подводни видове, включително на един вид риби, две групи морски звезди, осем вида червеи и плоското водорасло Dictyota. След два-три дни има пълнолуние и искам да разбера дали влияе и на любовния живот на тритоните.
— Но какъв е в крайна сметка любовният живот на тритоните? — полюбопитствах аз. — Нали ми каза веднъж, че по време на размножителния период размахвали опашки един срещу друг?
— Точно така.
Свих рамене.
— Е, щом им харесва, нека ги размахват. Въпреки че това не се покрива с представата ми за изпепеляваща страст. Значи старият Басет не гледа с добро око на безсловесните твари?
— Не. Не гледа с добро око на нищо, свързано с мен. Това правеше нещата все по-трудни и неприемливи. Прибави към картинката и Споуд и ще разбереш защо положението стана нетърпимо. На всичкото отгоре изневиделица ме халосват с новината, че трябва да произнасям реч на сватбената закуска пред публика, включваща Родерик Споуд и сър Уоткин Басет.
Млъкна и запреглъща конвулсивно като вземащ хапче пекинез.
— Аз съм стеснителен човек, Бърти. Плахостта е цената, която плащам за свръхчувствителната си природа. Ти поне знаеш как се чувствам, когато трябва да държа каквото и да било слово. Самата мисъл за изпитанието ме смазва. Когато ме натресе да говоря при раздаването на онези награди в Маркет Снодсбъри, мисълта, че трябва да се изправя на подиум, лице в лице с тълпа пъпчиви главорези, ме изпълни с панически ужас. Не помня колко време сънувах кошмари. Та можеш да си представиш как бих се представил на сватбената закуска. Ако става дума за публично обръщение към глутница лели и братовчедки, все някак бих овладял положението. Не с лекота, но горе-долу бих се справил. Ама да се изтъпанча със Споуд от едната ми страна и сър Уоткин Басет от другата… И тогава в тунела, в който се бях залутал, изплува бледа искрица надежда. Сетих се за Джийвс.