— Да отида в антикварния магазин…
— … на Бромтън Роуд…
— … на Бромтън Роуд. Да поискам да видя сметаниерата…
— … и да й се подиграеш. Точно така. Изчезвай. Вратата е зад теб.
Изхвръкнах на улицата с леко сърце и взех кабриолет. Без съмнение редица мъже биха възразили срещу подобно нарушаване на утринния им покой, но аз бях обзет от светла радост при мисълта, че в моя власт е да извърша едно добро дело. Често съм казвал, че ако одраскате позлатата от Бъртрам Устър, отдолу ще се покаже един закоравял бойскаут2.
Антикварният магазин на Бромтън Роуд се оказа антикварен магазин на Бромтън Роуд и подобно на всички антикварни магазини, с изключение на тежкарските по Бонд Стрийт, беше мърляв отвън и мрачен и вмирисан отвътре. Не знам защо, но всички собственици на подобни заведения не спират да пържат нещо в задната стаичка.
— Ъъъ — започнах аз, щом влязох, но веднага млъкнах, защото продавачът бе насочил вниманието си към други двама посетители.
— Извинете — канех се добавя, за да намекна, че не съм прекъснал предумишлено заниманието им, но думите се смръзнаха на устните ми.
В магазина се диплеше плътен, тежкоуханен, прашен полумрак, но все пак успях да забележа, че по-ниският и възрастен клиент не ми е непознат.
Беше самият татко Басет. В плът и кръв. Не на портрет.
Устърови притежават упорита булдогска непоклатимост, често обект на коментари, и в момента точно тя взе връх над природата ми. Един по-слаб мъж несъмнено би се изнизал на пръсти и би отпрашил към хоризонта, без да погледне назад, ала аз не помръднах. Било каквото било, казах си. Бях се простил с пет любими лири, но по този начин бях изплатил дълга си към Обществото и нямаше защо да треперя при вида на този да-не-казвам-чий син с лице на туберкулозна скарида. Тъй че останах на мястото си и го заразглеждах крадешком.
Влизането ми го бе накарало да се обърне и да ме стрелне с поглед, след което се ограничи само сегиз-тогиз да ме мярка. Разбрах, че е въпрос на минути скритата струнка на паметта му да задрънка и той да осъзнае, че стройната изискана фигура, подпряна на чадъра си зад гърба му, е на стар познайник. След секунда стана ясно, че както винаги съм прав. Продавачът изчезна в задната стаичка, а той се приближи към мястото, където бях застанал, и в упор ме заразглежда от глава до пети през чифт пенснета.
— Гледай ти — рече. — Познавам ви, младежо. Не забравям лице, което съм виждал. Заставали сте пред мен и друг път.
Поклоних се леко.
— Но само веднъж — продължи той. — Браво! Взехте си поука значи? Виждам, че сте поели по пътя на добродетелта. Прекрасно. Чакайте да си спомня какъв беше случаят ви. Не ми подсказвайте. Сещам се. Да, разбира се. Кражба на куфари.
— Не, не. Беше…
— Кражба на куфари — неумолимо повтори той. — Много ясно си спомням. Все пак това е минало, нали? Обърнали сме нова страница. Чудесно. Ела тук, Родерик. Много интересен случай.
Приятелчето му, което до този момент не откъсваше поглед от някакъв сребърен поднос, го остави и се присъедини към групата.
Не бях пропуснал да забележа, че е забележителен екземпляр, от който дъхът секва. Висок към два метра и половина, облечен в разкроен балтон, който го правеше да изглежда също толкова в диаметър, той ловеше окото и не го пускаше. По всичко личеше, че майката Природа е искала да създаде горила, но в последния момент бе променила намерението си.
Но не само просторните му мащаби впечатляваха. Следващото нещо, което ярко се открояваше, бе лицето — четвъртито, могъщо, леко мустакато по посока на центъра. Погледът му бе свиреп и пронизващ. Не знам дали сте виждали по вестниците снимката на един Диктатор с вирната брадичка и огнен поглед, възпламеняващ населението с огнени слова по случай откриването на новия квартален кегелбан, но той силно ми замяза на него.
— Родерик — заговори старият Басет, — искам да се запознаеш с този младеж. Неговият случай прекрасно илюстрира тезата, която често повтарям — как затворническият живот не води до деградация на личността, не извращава характера, а позволява на човек да погребе престъпника в себе си, да се изкачи по стъпалата на мъртвото си „аз“ и да се устреми към възвишените цели.
Познах последната къдрава фраза, защото е на Джийвс3, но умът ми не го побра откъде я беше чул Басет.
2
Едно от правилата на бойскаутите е да вършат добри дела, например да помагат на стари хора и пр. — Б.пр.
3
Думите не са на Джийвс, естествено, а на английския поет лорд Алфред Тенисън (1809–1892) от неговата поема „В долината на Котерец“ (1847). — Б.пр.