— Погледни този младеж. Преди не много време му дадох три месеца за кражба на куфари по гарите и е съвсем очевидно, че престоят в затвора е имал върху него изключително отрадно въздействие. Той се е поправил.
— Ами? — учуди се Диктаторът.
Въпреки че това „Ами?“ не беше „Ами, как пък не!“, то никак не ми допадна. Гледаше ме с едно такова мръсно, високомерно изражение. Спомням си как през ума ми мина, че би бил идеалният избор на леля ми за човек, който да ехидничи над кравешка сметаниера.
— Какво те кара да допуснеш, че се е поправил?
— Поправил се е, разбира се. Погледни го само. Чистичък, спретнат, досущ като приличен член на обществото. Не знам с какво се занимава в момента, но от пръв поглед личи, че е спрял да краде куфари. С какво се занимавате понастоящем, млади момко?
— Краде чадъри — отговори вместо мен Диктатора. — Виждам, че вече е докопал твоя.
Отворих уста да запротестирам най-разгорещено срещу чудовищното обвинение, но в същия миг нещо като чорап, натъпкан с мокър пясък, ме клъцна под лъжичката, защото осъзнах, че твърдението съдържа съществена доза истина.
Защото в същия миг се сетих, че сутринта излязох без чадър, и все пак, без никаква сянка от съмнение, в момента бях начадърен до сливиците. Не мога да си обясня какво ме бе подтикнало да го взема от един стол от XVII век, на който бе облегнат. Вероятно праисторическият инстинкт, подтикващ мъжа без чадър да посегне към най-близкостоящия такъв подобно на слънчоглед, устремен към слънцето.
Налагаше се да поднеса едно честно мъжко извинение. Изказах го, докато ябълката на раздора минаваше от моите ръце в законните си.
— Ъъъ, таквоз… ужасно съжалявам.
Старият Басет заяви, че и той съжалявал и не само съжалявал, ами бил и горчиво разочарован. Именно подобни неща тровели сърцето на човека.
Диктаторът не остана да лежи на лаврите си. Попита дали не е препоръчително да извика полиция и очичките на стария Басет мигом светнаха. Съдиите мрат да викат полицията. Действа им като кръв на изгладнял тигър. Но той все пак поклати глава.
— Не, Родерик. Не бих могъл. Не и днес, в най-щастливия ден от живота ми.
Диктаторът стисна устни. Той явно бе убеден, че колкото по-щастлив е денят, толкова по-праведни трябва да са делата.
— Но, моля ви — изблеях аз, — това беше грешка.
— Ха! — възкликна Диктатора.
— Мислех, че чадърът е мой.
— Точно в това — обади се назидателно старият Басет — се крие фундаменталният ви недостатък, млади човече. Вие сте напълно неспособен да правите разликата между meum и tuum4. Е, този път няма да настоявам да ви арестуват, но ви съветвам отсега нататък много да внимавате. Хайде, Родерик.
И те се изнизаха от магазина, като Диктатора поспря на прага, за да ми хвърли последен вампирски поглед и отново да изръмжи своето „Ха!“
Както можете да си представите, подобен инцидент е твърде смущаващ за всеки чувствителен мъж и първата ми реакция бе да сритам отзад поръчението, възложено ми от леля Далия, и да се прибера да изпия още една чаша от животворната бърканица на Джийвс. Знаете как сърцето жадува за прохладни потоци след дълъг и изнурителен лов. Нещо подобно изпитвах и аз. Осъзнах, че е било лудост да се впусна из лондонските улици, мушнал само една доза под пояса, и бях на косъм от размекването и бягството назад към извора, ала точно тогава собственикът на магазина изникна от задната стаичка, съпроводен от наситена вълна на пържено и пясъчножълта котка, и ме попита какво желая. След като въпросът, така или иначе, бе поставен, заявих, че доколкото ми е известно, той разполага със сметаниера от осемнайсети век във формата на крава.
Онзи поклати глава. Беше плесенясало старче с потиснат вид, почти изцяло скрито зад водопад от побеляла растителност.
— Закъснял сте. Обещах я на един клиент.
— На име Травърс?
— Аха.
— Тогава всичко е наред. Знайте, о, добри човече, с пощадени от времето черти и любезни обноски — заговорих аз в пристъп на вежливост, — че въпросният Травърс е мой чичо. Той ме изпрати да хвърля един поглед на тази вещ. Тъй че бъдете така добър да я изровите. Предполагам, че е пълен боклук.
— Сметаниерата е великолепна.
— Ха! — заимствах аз от Диктатора. — Вие си мислите. Ще видим.
Охотно признавам, че не си падам по старинното сребро и въпреки че не съм причинявал болка на чичо Том с откровения в тази насока, винаги съм смятал, че увлечението му е признак на умствена изветрялост, която би трябвало да се следи и наблюдава, за да не се разпростре и в други области. Поради това не очаквах сърцето ми да рипне от възторг при вида на експоната. Но когато мустакатото изкопаемо потъна в сенките и малко по-късно изплува с безценната антика, не знаех да плача ли, или да се смея. Мисълта, че имам чичо, готов да даде истински пари за подобно нещо, ме потресе до дъното на иначе бездънната ми душа.