Джек Лондон
Законът на живота
Старият Коскуш жадно се ослушваше. Въпреки че зрението му отдавна беше угаснало, неговият слух бе все още остър и най-слабият звук проникваше в мъждукащото съзнание, което продължаваше да живее зад съсухреното чело, чуждо на всичко земно по света. А! Това е СитКумТо-Ха, която проклинаше кучетата с писклив глас и с бой ги впрягаше в хамутите. СитКумТо-Ха беше дъщеря на неговата дъщеря, но сега беше твърде заета и нямаше време да мисли за стария си съсипан дядо, седнал сам на снега, забравен и безпомощен. Станът трябваше да се вдига. Очакваше ги безкрайната снежна пъртина, а краткият ден не искаше да се бави. Животът я зовеше и задълженията към него — не смъртта. А той сега бе много близо до смъртта.
При тази мисъл мигновен ужас обзе старика. Той протегна немощната си ръка и опипа с треперещи пръсти малката купчина сухи дърва, оставена до него. Като се убеди, че тя наистина е там, той скри ръка под вехтия кожух и отново се превърна в слух. Скръбен пукот на полузамръзналата кожа му подсказа, че колибата на вожда, направена от еленови кожи, е вече скатана и сега я притягаха в удобен за носене вързоп. Вождът, снажен и силен, главатар на цялото племе и прочут ловец, бе негов син. Докато жените стягаха багажа, гласът му се надигна и започна да ги мъмри заради мудността им. Старият Коскуш наостри слух. Той чуваше този глас,за последен път. Развалиха колибата на Джихау! И на Туксен! Седма, осма девета; изглежда, че е останала само колибата на шамана. Ето! Сега се заемат и с нея. Той чуваше мърморенето на шамана, докато товареше колибата си на шейната. Разплака се дете и жена започна да го утешава, като запя нежно с тих гърлен глас. Това е малкият Ку-ти, помисли си старецът, капризно и болнаво дете. Сигурно скоро ще умре, тогава ще прегорят дупка в замръзналата тундра и ще натрупат отгоре му камъни, за да не
го нападат дивите зверове. Всъщност какво значение има всичко това? В най-добрия случай ще поживее още няколко години и ще ходи по-често с празен стомах, отколкото с пълен. И в края на краищата пак няма да убегне на смъртта — винаги гладна, най-гладната от всички тях.
това какво е? Да, мъжете завързват шейните и затягат здраво ремъците. Старецът се вслушваше за последен път. Камшиците изсъскаха и се стовариха върху гърбовете на кучетата. Ето ги, ръмжат! Как мразеха работата и дългия път! Тръгнаха! Една след Друга шейните бавно се плъзгаха в тишината. Заминаха. Откъснаха се от неговия живот и го оставиха да посрещне сам своя последен горчив час. Не! ..Снегът заскърца под нечии мокасини. До него се спря мъж и постави нежно ръка на главата му. Колко добър беше синът му! Той си спомни за други старци, чиито синове не бяха останали след заминаването на племето. Но неговият син не е като тях. Старецът се унесе в мисли за миналото, докато гласът на младия мъж не го върна в действителността. — Добре ли ти е? — попита той. Старецът отвърна:
— Добре ми е.
— До теб има дърва — продължи младият мъж, — а огънят се е разгорял силно. Утрото е мрачно и денят намалява. Скоро ще завали сняг. Даже и сега прехвръкват снежинки.
— Хората от племето бързат. Товарите им са тежки, а стомасите — празни. Пътят е дълъг и те се, Движат бързо. Аз тръгвам. Ти си добре, нали?
— Добре. Аз съм като последен есенен лист, койТо едва се крепи на стеблото. При първия полъх на вятъра и аз ще падна. Гласът ми е изтънял като на стара жена. Очите вече не показват пътя на краката, а краката ми са натежали и се чувствувам много уморен. Всичко е както трябва да бъде. Той наведе примирено глава, докато в далечината не заглъхнаха последните звуци от жалното поскърцване на снега, и разбра, че синът му не може повече да го чуе. Тогава ръката му се протегна бързо към снопчето клонки. Единствено то стоеше между него и очакващата го вечност. Ръчагът клонки беше мярката на неговия живот. Една по една клонките щяха да поддържат огъня и подобно на тях, стъпка по стъпка, смъртта щеше да се прокрадва към него. Когато и последната клонка отдадеше топлината си, тогава щеше да настъпи царството на студа. Първо ще замръзнат стъпалата,
след това ръцете и вцепенението ще пълзи бавно от крайниците към тялото. Главата ще клюмне на колената и той най-после ще си почине. Това е лесно. На всички е писано да умрат.
Той не се оплакваше. Животът е такъв, но е справедлив. Коскуш се бе родил близо до земята, живял бе близо до нея и нейният закон му беше добре известен. Това бе законът на всяка плът. Природата е безмилостна към живите същества. Тя не се интересува от отделната личност. Нейният интерес е насочен към видовете, към рода. Това представляваше най-дълбоката абстракция, на която бе способен примитивният ум на старя Коскуш, но той я съзнаваше превъзходно. Той видя, че правотата й се доказваше от целия живот. Изпълването на дървото със сок, зеленината на разпукалата се върбова пъпка, окапването на пожълтелия лист — в това се състоеше всичко. Природата поставя една задача на всеки жив организъм. Не я ли изпълни, той умира. Изпълни ли я, все едно — пак умира. Природата е безучастна; много са тези, които й се подчиняват, но вечността е отсъдена само на подчинението, а не на тези, които се подчиняват. Племето на Коскуш беше много старо. Старците, които познаваше като малко момче, познаваха от своя страна старци, живели много преди тях. Следователно истина е, че племето живееше, то олицетворяваше подчинението на всички негови членове от далечното забравено минало, чиито гробове не се помнеха. Те не оставяха следи, бяха краткотрайни явления и отминаваха като летни облаци. И Коскуш бе такова явление, което щеше да изчезне. Природата не се грижеше за това. Тя бе поставила на живота една задача, беше му изковала един закон. Задачата бе продължението на живота, а законът — смъртта. Девойката е същество, приятно за гледане, силна и с пълна гръд, с кръшна походка и огън в очите. Но задачата й още не е изпълнена. Огънят в очите й се разгаря, походката й става още по-кръшна и тя е ту смела, ту свенлива с младежите