Тя говореше меко и тихо, но Валерий знаеше: майка му е бясна и само доброто възпитание я възпира да не закрещи истерично.
— Нинуля — въздъхна той, — разбирам колко ти е тежко с Лара, но аз вече хиляди пъти съм ти обяснявал: от наркомания е невъзможно да се излекуваш насилствено. Докато човек не пожелае сам, никой с нищо не може да му помогне: нито най-добрият лекар, нито шаман, нито екстрасенс. Това е всеизвестна истина, пише го дори във вестниците. За да пожелае Лара да се излекува, трябва да се премахне източникът на душевна болка, защото именно тази болка я кара да пие таблетки и да смърка разни гадости. Аз правя всичко по силите си, повярвай ми, нали сама виждаш колко старание и пари влагам, за да представям творчеството на Лара. И не е моя вината, че не всичко се получава, както го искам. Или смяташ, че аз съм виновен?
— Какво говориш, сине — топло се усмихна майка му, — ти нямаш никаква вина. Просто си помислих, че може би трябва да се посъветваш със специалисти по реклама на художествени произведения. Може би има някакви особености, които ти не знаеш, и затова не ти се получава толкова бързо, колкото ти се иска? Ти влагаш в Лара луди пари, но може би ги влагаш някак не съвсем правилно? Или не в каквото трябва?
И ден не минаваше Ритер поне веднъж да не си помисли какъв късмет има с майка си. Като вземеш само това трикратно повторено „може би“! И то в само четири фрази. Цялата Нина бе изплетена от такава деликатност. Тя никога не натрапваше своето мнение на сина си — дори когато той беше съвсем мъничък. Предоставяше му пълна свобода да взема решенията си, като предварително на разбираем за детето език му подреждаше като по полици всички възможни последствия от един или друг избор. Обясняваше му, че ако прекали със сладоледа, може да се разболее от ангина и тогава в неделя няма да отидат в зоологическата градина, но ако се лиши от поредната порция, няма да получи мечтаното сладко удоволствие, в замяна на което зоологическата градина му е гарантирана. Изборът оставаше негов.
Нина Ритер — младата и трета поред съпруга на прочутия художник Станислав Ритер, имаше висше педагогическо образование и възможност да не работи. И едното, и другото тя посвети на възпитанието на сина си — Валерии, винаги бе до него и стана неговият първи приятел и помощник. Между съпрузите се простираше пропаст от цели трийсет години, между майката и сина тези години бяха само двайсет и в тяхното семейство никога не бе имало трима. Двама и един — така бяха разпределени силите. От едната страна — светският, високомерен, прочут и глезен от властите баща, от другата — младата съпруга и малкото синче.
— Валерий… — И в това обръщение тя отново изразяваше изцяло себе си, никога не наричаше сина си с разни умалителни като „Валерочка“, да не говорим пък за омразното му „Лерочка“. — … искам да си поговорим за сестра ти. Какво ще кажеш? Може би си уморен? Тогава ще поговорим утре.
Това също беше в характера на Нина Максимовна: никога не подхващаше сериозни разговори, преди да се поинтересува има ли синът й настроение да обсъжда дадения проблем.
— Не, защо утре? — Валерий попи устните си с колосаната салфетка и стана от масата. — Ще поговорим сега. Да идем в кабинета. Трябва спешно да се обадя на няколко места.
— Върви — усмихна се Нина Максимовна, — а аз ще разтребя масата. Обади се където трябва и се върни.
Добре гледаните ръце на майка му с грижливо направен маникюр запърхаха над масата, прибирайки съдовете. Нина прекрасно умееше да прави всичко сама и от младини беше великолепна кулинарка, но откак се помнеше Валерий, в дома им винаги бе имало домашна помощница. Той дори не беше си задавал въпроса: защо, щом мама умее всичко, още повече щом не работи и има предостатъчно свободно време. Домашна помощница имаше, защото имаше — и толкоз. Така трябваше. Така беше прието.
Валерий влезе в кабинета и видя картина, с която отдавна бе свикнал: Лара спеше, седнала на пода, с ръце и глава, положени на мекото диванче. До нея на земята се търкаляше телефонната слушалка. Жена му обичаше да си бъбри не в спалнята, а именно в неговия кабинет, който самата тя бе декорирала и подредила веднага след сватбата. „Вложила съм тук толкова душа — казваше Лариса, — че за мен твоят кабинет сега е най-уютното кътче в целия апартамент. Спалнята е прекалено интимно място за разговори с приятелки, да вися с телефона в хола е префърцунено, а в кабинета е точното място за това. Тук сякаш се връщам към себе си“. Валерий не разбираше напълно защо жена му смята за префърцунено бъбренето с приятелки в хола, но като цяло приемаше обяснението и нямаше нищо против. Щом й харесва в неговия кабинет — моля, да си бъбри, ако ще, с часове, стига да е щастлива.