За смъртта на приятелката си Елена Завялова вече знаеше, предния ден се бе обадила на Лариса вкъщи и нейната свекърва й бе съобщила страшната вест.
— Мислехме да се видим днес — с треперещ глас говореше Елена, миниатюрна брюнетка с изопната по формите й снежнобяла до синкаво престилка. Доценко я намери на работа в болницата. — Тя ми се обади по телефона в началото на седмицата, разбрахме се да се чуем в петък, да уточним часа. А Нина Максимовна каза…
Едра прозрачна сълза бързо се търкулна по бузата й и се скри под брадичката.
— Кога ви се обади Лариса, в кой ден?
— Във вторник.
— По кое време?
— Вечерта, към девет часа. Ами да, точно така, във вторник аз бях на работа до осем, а тя ми се обади вкъщи, значи вече съм се била прибрала.
— В какво настроение беше?
— Нормално, както обикновено. Ларка изобщо беше много спокойна, рядко се нервираше.
— Колко време не бяхте се виждали?
— Около два месеца, струва ми се.
— Защо сте се срещали толкова рядко? — учуди се Михаил. — На мен ми казаха, че сте много близки приятелки.
— Моята работа е на смени, работя и извънредно, грижа се за болни срещу допълнително заплащане, само със сестринската заплата не се живее, нали разбирате. Но постоянно се чувахме по телефона, разговаряхме дълго. Обикновено тя се обаждаше, когато оставаше за през нощта в ателието.
— Охо, така значи?
Става по-топло, нещо се очертава… Защо Лариса не се е обаждала от къщи, от апартамента на Ритер?
— Е, какво чудно има? Когато две приятелки си говорят, не им трябват нито съпругът, нито свекървата. Те им пречат.
Така е всъщност. Нищо подозрително. Между другото, дали не е била тази брюнетката а леглото с Лариса, когато Ритер и сестричката му са цъфнали неочаквано в ателието? Защо пък не? Добро хрумване. Приятелка лесбийка. Как ли да се провери това, без никой да се обиди?
— Лена, а вие омъжена ли сте?
— Да. Защо?
— Нищо, просто попитах. Отдавна ли?
— Не много, по-малко от година.
— Съпругът ви и Лариса познават ли се?
— Разбира се. Тя беше и на сватбата ни, и на гости ни е идвала. И днес трябваше… смятахме да…
Лена тихичко се разплака, но бързо се овладя.
— А вие ходили ли сте на гости у Лариса?
— Да, в ателието.
— Ами вкъщи? Имам предвид не там, където тя е живяла с майка си, а в дома на семейство Ритер.
— Не, не съм ходила там. Не биха ни оставили да си поприказваме. Ние с нея обичахме да поседим в ателието, да пийнем кафе, някакво леко вино, да си побъбрим.
— Някой идвал ли е у Лариса едновременно с вас? Да речем, някоя приятелка или приятел?
— Не. Винаги си бяхме двете.
Хайде пак. И с майка си били само двете, и с приятелката двете. Нищо, за което да се хванеш, нищо, което да насочва към други хора.
— Напоследък Лариса оплаквала ли се е, че някой я заплашва? Може би е станала мерака, неспокойна?
— Да я заплашва ли? — повтори въпроса Лена. — Не, нищо такова. Нито е изглеждала неспокойна.
— Може да се е случвало нещо странно. Спомнете си, Лена.
— Странно… Ами не знам, само това…
— Какво? — моментално наостри уши Доценко.
— Постоянно й се обаждаше някаква жена.
— Каква жена?
— А аз откъде да знам? И самата Ларка не знаеше. Прибере се вкъщи, свекърва й казва, че я търсил женски глас, жената не се представила и не заръчала да й предадат нищо.
Еее, той пък веднага се улови за думите… Голяма работа, обадила се някаква и не се представила. Такива неща се случват всеки ден.
— Само веднъж ли се е случило? — попита отчаяно той.
— Там е работата, че не. Тази жена я е търсила около половин година, и то винаги, когато Ларка не си е била вкъщи. Лариса не беше успяла нито веднъж да говори с нея. При това свекървата, Нина Максимовна, я уверявала, че не се е обаждала една и съща жена, а все различни. Че тя добре запомняла гласове и тези определено не били на един и същ човек.
— И Лариса дори не е предполагала кой може да я е търсил?
— Двете с нея си припомнихме всички, които може да са били. Обадихме се на всички стари приятелки, дори на такива, с които не се бяхме виждали сто години, на всички познати — не открихме кой я е търсил. Спомням си, цяла вечер седяхме в ателието и въртяхме телефони. Така и не разбрахме.