Ето това вече е тема за разговор. Само че с кого? Не и с Лена Завялова — определено. За това трябва да се разговаря с Нина Максимовна, която е чукала тези гласове по телефона. Може би и с Ритер — и той е имал щастието да чуе неизвестната дама. Или тези обаждания са същата такава измислица на сина и неговото майче като наркоманията на Лариса?
Между другото, за наркотиците. Нали Лена работи в болница, ето, ще попита нея.
— Знаете ли, Лена, какво ми каза Валерий Ритер? Че Лариса е била наркоманка.
— Какво? — Сълзите, вече готови да потекат, пресъхнаха, очите й се изпълниха с изумление. — Ларка — наркоманка? Ама как е могло да му хрумне?
— Неведнъж намирал у нея опаковки от силно действащи лекарства — излъга Доценко.
Е, всъщност не излъга много. Нищо че опаковките е намирала домашната помощница, а не съпругът — нали ги е имало тези опаковки.
— Ах, това ли… — Лена успя да се усмихне. — Аз й ги давах.
— Вие?
Ето сега вече Доценко дълго не можа да затвори устата си от изумление.
— Защо. Лена? За какво й бяха празните опаковки?
— Искаше да направи картина… Такава, разбирате ли, необикновена, не с бои, а цялата от опаковки. Нещо агитиращо против наркоманията. Догодина в Германия ще се състои международна изложба „Художници против наркотиците“ или нещо подобно, та тя искаше да представи картина на тази изложба. Трябваха й опаковки именно от наркотични вещества. Празни. Това не е нарушение, аз питах завеждащия отделението и старшата сестра, те ми разрешиха.
Ха така, ето го откритието. Само че в задачката се пита: ако Лариса Ритер е събирала празни опаковки, за да създаде произведение на изкуството, къде са те? Произведение все още няма. Но и опаковките ги няма, поне при обиска на дома и в ателието не са били намерени. Е, и как да разбираме всичко това?
Глава 14.
При бившия годеник на Лариса Ритер Доценко не рискува да отиде сам. По думите на майката на Лариса и на нейната приятелка Лена Завялова Владимир Харченко бил служител на милицията и дори заемал някакъв пост там, едва ли не в главното управление. След срещата си със Завялова Михаил се върна на работа, събра всички данни за Харченко, дълго се чеса по главата и повика на помощ Селуянов. Разбира се, по принцип би трябвало да действа чрез ръководството, все пак е колега, но времето, времето, времето… То не достигаше. Просто нямаше никакво време. Съботата беше към края си, а в неделя вечер Олшански щеше до попита какво е свършено. Дотогава нямаше и цяло денонощие.
— Я стига, та ние в нищо не го подозираме, трябва ни само за да съставим по-подробна характеристика на Лариса — успокои го опитният Николай, който се отнасяше към инструкциите и негласния ред повече от пренебрежително. — Същевременно ще поразпитаме и за Ритер, може Лариса да му е разказвала нещо интересно. Защото нали знаеш какво ни е наредено? Да разкриваме семейни тайни и стари истории. Да си поговорим с бившия годеник е просто задължително. Като с мъж. Имаме ли адресчето?
— И адреса, и телефона.
— Ти вече потърси ли го, разбрахте ли се за среща?
— Още не, засега се съветвам с теб.
— Ами не се обаждай тогава. Сега ще отидем кротичко, ще погледнем как стоят нещата там, а ако той не си е вкъщи, тогава ще помислим как е по-добре да постъпим. Къде живее тоя твой Харченко?
— В района на „Новослободская“.
— От кантората е един хвърлей, ще отидеш пеша, докато аз се придвижа. Къде ще се срещнем?
— Той живее на „Краснопролетарская“.
— А номерът?
Доценко му продиктува пълния адрес.
— Охооо — веднага коментира Селуянов, който познаваше Москва като собственото си жилище и помнеше местоположението на почти всички елитни сграби. — Всички милиционери да живеехме така, здраве му кажи. Но там няма охрана, знам със сигурност. Хайде да се срещнем на ъгъла на „Краснопролетарская“ и „Садовое колцо“, ще бъда там до половин час.
Точно след половин час Николай пристигна с колата си на уговореното място.
— Е, как е, много хора ли успя да разпиташ в съботния ден? — попита той Миша, който потреперваше от студения вятър с контешкото си леко яке.
— Двама. Майката и приятелката на Лариса Ритер. А ти?
— И аз двама. Прекарах половината ден в компанията на Зоя Петровна Кабалкина. Защото, когато е до ровене, трябва да се рови от сътворението на света. После прескочих и до бившия съпруг на Волкова, поприказвахме си за Анита Станиславовна.