— И какво излезе? — поинтересува се Доценко.
— Че мадам Волкова е глупава и нещастна, но се преструва на умна и щастлива. Нещо такова. Нищо интересно.
— А при Кабалкина?
— Там е още по-зле. Но нещо с Любочка не ми е съвсем ясно. Спомняш ли си, Серьожка Зарубин казваше, че любовникът й я зарязал? Е, сега се разбра, че този любовник е немец.
— Германия, Австрия, Швейцария?
— Нямам представа, и Зоя Петровна не знае.
— Откъде тогава знае, че е немец?
— Ами Зоя Петровна чула как Люба разговаряла с него на немски. Отишла, разбираш ли, в банята, заключила се там, та да не я чуе никой, и чуруликаха ли, чуруликала… А след два дни потънала в дълбока мъка, от която и до днес не била излязла. И знаеш ли кое е странно?
— Ако ми кажеш, ще науча. — Доценко отново потрепери под пронизващия вятър. — Само че хайде да побързаме, защото съвсем се вкочаних.
Закрачиха по-бързо.
— Та значи така. Люба цял живот се доверявала на майка си и й разказвала всичките си любовни истории. Нищо не криела. А за този немец Зоя Петровна не знае нищо, ама нищичко. Освен, че е немец. Та аз си помислих, че може тук да има не любовна, а делова история. С този немец тя е въртяла някаква финансова афера, а сега гой или я е измамил и я е оставил без пари, или я е подложил на удари и сега я заплашва разобличаване. Затова е толкова притеснена.
— Защо тогава е излъгала Зарубин, че любовникът й е изчезнал?
— Ох, че си наивен, Мишка, нищо че си женен! — пустоса го Селуянов. — Той наистина е изчезнал, тоя немец, разбираш ли? Тя не може да го намери и не разбира какво става, затова се притеснява. Трябвал й е квалифициран милиционерски съвет какво се прави в такива случаи, как се търси човек, без да се задействат официалните канали. Та затова е измислила, че той й е любовник. Разбра ли? А психоложката Аничкова може да е имала нещо общо, макар и дребно, с тази история. Може да е видяла или чула нещо случайно. С една дума, трябва да установим и да издирим кавалера на Любочка.
Доценко вече искаше да зададе логичния въпрос: „Как да го издирим?“, когато внезапно спря. На петдесетина метра от сградата, към която отиваха, той видя кола, до която стояха двама мъже. Единия от тях той си спомняше много добре, съвсем наскоро беше разговарял с него, само преди няколко дни, когато бе установявал алибито му за момента на убийството на актрисата Халипова. Момче от групировката на Руслан Багаев, по прякор Самсон. Михаил не беше срещал втория, но външността и маниерите му не будеха никакви съмнения: пиле от същото ято. И двамата със свободни тъмни панталони и кафяви къси якета с вдигнати яки, и двамата леко небръснати и приблизително еднакви на ръст. Абе направо близнаци. Разликата беше само, че Самсон имаше дълга коса, прибрана на тила на миша опашка, а колегата му беше късо подстриган.
— Я почакай — подръпна той за ръкава Селуянов. — Защо се е завъртяло насам това аверче на Багаев?
— Кое? — напрегнато се огледа Коля.
— Ей онова. Другото не го познавам, само това, с опашката, Самсон, проверявахме го дали няма нещо общо с убийството на Халипова. Слушай, може би Каменская е права и между случая с актрисата и случая с Лариса Ритер има някаква връзка, а? Да не избързваме с Харченко, какво ще кажеш?
— Каменская най-вероятно не е права — авторитетно заяви Николай, — но не е нужно да бързаме, това е вярно. Да вървим, да си поговорим с момчетата. Харченко няма къде да се дене, винаги можем да го намерим.
Те направиха весели физиономии и с отпусната походка приближиха до колата, до която стоеше странната двойка.
— Здрасти, Самсон. — Лицето на Доценко излъчваше доброжелателност и радост по повод неочакваната среща. — Помниш ли ме?
— Че как — кратко отвърна Самсон.
Лицето му, напротив, не изразяваше никаква радост.
— На каква тема кибичим в района на „Петровка“?
— Де е „Петровка“, де сме ние — немногословно, но напълно резонно отговори вторият, подстриганият.
— Абе недей ти, не е толкова далече, съвсем близо с — продължи Миша. — Та все пак, Самсон, какво чакаш тук, а?
— А на тебе какво ти пука, началник? Аз просто си стоя, никого не закачам, не съм убивал твоята актриса, нали ти си го изясни вече. Какво искаш сега?
— Абе… — проточено се включи в разговора Селуянов, разигравайки крайна загриженост и озадаченост, — може и да не си убил актрисата, ама дето се мотаеш тук и никого не закачаш, не ми харесва много.
— Защо пък?
— Нали разбираш, в тази сграда живее заподозрян. Та ние си мислехме, че може той да е… такова де… актрисата. А може и да не е той. Вървяхме си така и се съмнявахме. И кого да видим — теб. И всичките ни съмнения тутакси изчезнаха. Някак си, Самсон, лоша работа се получава.