На десетина метра от входа на сградата имаше скамейка — последната опора. По-нататък не можеше да отиде, вече сили не й останаха да търпи болката. С Павел нямаше да се размине, той не би могъл да влезе в сградата по друг път, само покрай нея. Настя се настани по-удобно, закрепи бастуна така, че да не падне в калта от последния дъжд, дълбоко вдиша влажния, наситен с автомобилни газове въздух. Вече е сряда. Вдругиден я изписват. А въпросът така си и виси нерешен. Днес ще дойде майка й, но Настя дори няма да заговори с нея на тази тема: майка й ще се разтревожи, ще се разстрои, ще започне да укорява себе си, задето ремонтът в нейния апартамент толкова се е проточил и в резултат роднините са отседнали у дъщеря й. Вярно, когато чуе, че в петък изписват Настя, сама ще си зададе въпроса: ами как всъщност дъщеря й ще живее по-нататък? Добре ще е, преди майка й да дойде в болницата, Настя да намери готово решение, което тя сама да й съобщи, като го придружи със сияйна усмивка и уверения, че всичко се е уредило от прекрасно по-прекрасно.
Потънала в мисли, Настя забеляза Дюжин едва когато той стигна до нея.
— За какво мечтаеш, красавице? — весело попита той.
— За жилище — честно изтърси Настя, неуспяла да промени хода на мислите си.
— И какъв е проблемът?
След като изслуша вайканията на Настя на тема временни затруднения с местоживеенето, Павел широко се усмихна:
— Мога да ти предложа разкошен вариант. Трябва да те задоволи стопроцентово. Само не казвай веднага „не“, първо ме изслушай.
— Давай — разпали се Настя.
Господи, нима проблемът може да се реши ей така просто, отведнъж? Тя си бе блъскала главата в търсене на решение, а е трябвало просто да звънне на Паша Дюжин. Интересно, какво ли ще й предложи сега?
— Има една празна вила…
— Не! — веднага извиха тя.
— Настя, нали се разбрахме — укорително каза Дюжин.
— Не, Паша, не искам да слушам повече. Никакви вили, никакви извънградски райони. Няма да понеса това.
— Ама защо бе? Ти какво, никога ли не си живяла на вила?
— Не съм живяла, само съм ходила на гости, и то рядко. Нашето семейство открай време не е имало вила. Всичките тези студени къщи, които трябва да се отопляват, тия тоалетни на двора, тия магазини на три километра разстояние, че и без телефон, но с непроходима кал по улицата — не, не е за мен това. Още повече с крак, който едва се движи. Ще трябва през ден да идвам в Москва на процедури, а мотрисата сигурно се движи през два часа, претъпкана, и ще ми трябват сто години, за да стигна до нея. Не, не и не.
— Ясно — въздъхна Павел. — Сега ме изслушай до края, защото вече каза своето „не“ и няма смисъл да го повтаряш. Не е нужно да отопляваш къщата, в нея има парно, топла вода и нормална тоалетна. Има и телефон — с московски номер. Магазинът е на триста метра, при това можеш да се разбереш със собственика да ти доставят продукти вкъщи. В селото почти всички правят така. По-нататък. Има частен медицински пункт с лекари и медицински сестри, той обслужва всички, които си плащат, не ти искат никакви осигуровки. Нещо като частна поликлиника за жителите на селото. Освен това, тъй като хората в селото са разглезени, медицински услуги се предоставят и по домовете, имат си дори специален транспорт за апаратурата за физиотерапия. После. На улицата няма непроходима кал, всичко е чисто и лъскаво. Мотрисите се движат на десет-петнайсет минути, но те едва ли ще ти потрябват. Какво ще правиш в Москва? Кажи на благоверния си да ти донесе повечко книжки и видеокасети и си живей живота, наслаждавай се, прави си разходки, лекувай си крака.
— Ама там и видео ли има? — недоверчиво попита Настя.
— Има дори сателитна чиния. Ти, Настюха, имаш остарели представи за вилите. Вярно, лятна барака върху шестстотин квадрата на сто и петдесет километра от Москва не е за теб в дадения случай. Но симпатична извънградска къщичка на десет километра от Околовръстното, в село с развита инфраструктура и собствена охрана — това е съвсем друго нещо.
Да, заслужава си да се помисли върху това. И асансьор няма, което не е без значение. Защото, като се повреди, тя със своя крак ще се изтормози при качването и слизането. И пак добре, ако е до втория-третия етаж, ами ако е до петнайсетия? И няма да се наложи да пътува за процедури през цяла Москва. И продуктите ще й носят вкъщи. Ей, живот си живеят тези хора! Интересно, какъв ли наем ще поискат собствениците на вилата? Може на Настя да не й стигнат парите, само ще си мечтае!
— Никакъв — сви рамене Дюжин. — Какви пари, какви ги говориш? Живей колкото трябва.