— Исках… Но не успях. Бях много уморен. Нямате представа колко уморен бях. Особено след нощта, която прекарах на улицата. Реших да се прибера, да се изкъпя, да поспя, да хапна, а после да се върна на мястото и да реша как да действам по-нататък.
— И защо не се върнахте?
— Върнах се. Но не можах нищо да предприема. По-точно, страхувах се. Пред сградата стояха милиционерски коли, а след известно време този човек излезе заедно с друг мъж, те си поговориха малко и вторият мъж се качи в една патрулка.
— А поръчителят на убийството? С него ли се качи?
— Не, той си купи цигари от будката и се върна в сградата. Но аз се уплаших. Отначало си помислих, че милицията вече знае, че този човек е поръчал убийството, и сега той ще стоварва всичко върху Саша и ще снема от себе си всякаква отговорност, а Саша и неговото приятелче ще се окажат единствените виновни. После, когато видях, че не го арестуваха и той се прибра вкъщи, се уплаших още повече. Защото реших, че той е успял да се оправдае. И остава само въпросът кога ще дойдат да приберат Саша. Сигурно постъпих неправилно, но толкова се бях притеснил и объркал… Настя, вие разбирате ли ме?
— Разбирам ви — отново успокои тя Самарин. — Разказвайте, какво направихте по-нататък?
— Помислих си, че трябва някак да се запозная с милиционера, който пусна поръчителя.
— Защо?
— За да разбера какво всъщност става и кого подозират в убийството на жената. Исках да се ориентирам в ситуацията.
Горкият филолог! Прочел е много книжки, нагледал се е на филми и си мисли, че може ей така просто да се запознае със служител от криминалния отдел или със следовател и да научи от него всичко. Не, не че е трудно да се запознае, само че те не биха разказали нищо на никого. А започне ли новият познайник да проявява повишен интерес към случая, върху който се работи, моментално ще започнат да го подозират. В живота невинаги става като на кино.
— Тръгнах подир него, като търсех подходящ случай да се запознаем…
— А такъв случай все нямаше и нямаше — подсказа му Настя.
— Нямаше — потвърди Самарий.
— И вие карахте след него, докато той ви доведе в Болотники, до тази къща.
— Откъде знаете?
— Ами това е очевидно — отново се усмихна Настя. — И тогава вие решихте, че е по-лесно да се запознаете с мен, а вече чрез мен — с него. Така ля беше?
— Права сте.
— И сте следили къщата, за да разберете как трябва да действате, видели сте мъжа ми, направили сте план и блестящо го изпълнихте. Карали сте след Алексей до Жуковски, научили сте къде си паркира колата и ви е оставало само да почакате той да тръгне към мен. Изпреварили сте го по шосето и сте го причаквали на удобно място с гума в ръцете. Дори сте подслушвали късно вечерта, когато разговарях по телефона пред отворения прозорец. Имаше ли такова нещо? А на следващия ден мъжът ми ви помоли да ме охранявате вечер. От самия вас. Не ви ли беше смешно?
За пръв път от началото на разговора тя даде воля на яда си и веднага се укори за неблагоразумието, но Самарин май не забеляза това. Той беше така потънал в собствените си преживявания, че изобщо малко неща забелязваше.
— Не ми беше — много сериозно отговори той, без да забележи сарказма. — Не ми беше смешно. Беше ми страшно. Много. Разбирах, че ето, запознах се с вас, а и вие работите в криминалния отдел, тоест, колега сте на онзи милиционер, който пусна поръчителя. И сигурно знаете същото, което и той. Отначало мислех, че ви е любовник и идва при вас, когато го няма съпруга ви, и се чудех как да си уредя запознаване първо с вас, а после и с него. После разбрах грешката си и се зарадвах — задачата ми се облекчи. Но много бързо схванах, че съм се заблуждавал. Вие нищо не ми говорехте за онова убийство, изобщо нищо не говорехте за престъпленията, по които работите, а аз не знаех как да попитам, как да подхвана този разговор, че да стигна до онова, което ме интересува. Измислих си лъжата, че искам да пиша криминални романи, но това не помогна. Вие много хубаво ми обяснявахте всичко, но за убийството — нито дума. Е, това е всичко, Настя. Какво да правя? Как да спася сина си?
— Не знам — честно отговори тя. — Страхувам се, че е невъзможно да го спасите. Имам предвид, да го спасите от затвора. Напразно сте се надявали, Валентине, съжалявам, че трябва да го кажа, но всичко е било напразно. Ако не бяхте разиграли този цирк, всичко можеше да се размине. А сега вие сам развалихте всичко, напъхахте се в идиотска авантюра и се подложихте на всички удари. Вие сте филолог, педагог, а не детектив или шпионин, и рано или късно щяхте да направите грешка, а аз щях да я забележа. Начинанието ви е било обречено на провал още в момента, когато сте решили да се занимавате със самодейност.