— Щом не можете да се справите с брат си и това ви безпокои, проблеми имате вие, а не той. За справяне с вашите проблеми съм готова да работя, ако искате.
— Аз нямам проблеми — рязко отговаря Анита. — Но на брат си искам да помогна.
— Не се опитвайте да ме лъжете — студено реагира Аничкова. — Между мен и вас нещата няма да потръгнат, Любов Григоревна. Всичко хубаво. Няма да представям сметка за вашето посещение.
Напълно обезкуражена, Анита си тръгва. Колкото и да се опитва, тя не може да разбере защо кинезиоложката й е отказала. Но така или иначе се примирява. И всичко би било наред, ако в един момент не научава от Люба, че е планиран прием по случай десетгодишнината на „Планета“. На приема ще присъства Аничкова, ще присъства сестричката й — Люба, и най-вероятно брат й — Валерий. Е, това вече е много неприятно. Ами ако Люба реши да се запознае с Галина Василевна, да й се представи — тогава всичко ще изплува. И тогава Анита със сигурност никога няма да получи опърничавия си брат — цял-целеничък и бъкан с пари.
Не, това в никакъв случай не бива да се допусне. Аничкова не бива да отиде на приема. И изобщо е нужно да се избегне всяка възможност за среща на психоложката с Люба. Как е могла да не помисли за това по-рано? Считала е, че е предвидила всичко, че Люба за нищо на света няма да отиде при психолог, че кинезиоложката няма да откаже да изпълни молбата на Анита… А събитията тръгват по друг път. Цялата схема започва да се руши като къщичка от карти и се налага веднага да се вземат мерки.
Анита ги взема. По-точно, тя взема решението, а го осъществява Антон Кричевец с помощта на някакви безмозъчни хаймани. Антон се обажда на племенника на Аничкова и прави така, че името на Люба Кабалкина да изчезне от календар-бележника.
Такава картина се очерта. Но за да се подреди мозайката, следователят Олшански трябваше няколко дни да води многочасови разпити и очни ставки, да провежда идентифицирания и следствени експерименти, а оперативните работници сковяха из целия град да търсят информацията, от която се нуждаеше следователят. Но с всеки изминал ден Олшански възлагаше на детективите все по-малко задачи, сега вече му предстоеше той сам да свърши основната работа. А момчетата от „Петровка“ вече се занимаваха с други убийства, които в Москва се извършват ежедневно, така че те нямаше как да останат без работа.
В определения ден Настя Каменская отиде на работа. И неочаквано се улови, че не мисли, както по-рано, как да кръшне от оперативката. Не че очакваше с нетърпение срещата с началника, нищо подобно, но предишния страх и нервността ги нямаше. Тя, както обикновено, отиде в службата рано и до началото на съвещанието успя да пие кафе с Коротков и да обсъди с Миша Доценко предимствата и недостатъците на тапетите, мостри от които той бе донесъл от панаира на строителните материали. И още успя да се свърже по телефона с Женя Фролов, който някога беше отговорник на курса й в университета, за да уточнят датата и мястото на срещата на колегите: тази година се навършваха точно двайсет години, откак бяха завършили университета. Да, да, със същия „чичо Женя“, който, както се разбра, бе търсил Настя, докато тя бе живяла в Болотники.
Точно в десет сутринта тя заедно с всички влезе в кабинета на Афанасиев и зае обичайното място, на което бе седяла през всички години, докато началник на отдела беше Житената питка Гордеев.
— Каменская! — Във възгласа на полковника прозвуча толкова неподправена радост, че всички служители като един недоумяващо впериха погледи в началника. — Колко се радвам, че най-сетне си идваш! Ние тук без теб сме като без ръце, съвсем загиваме. Е, как си? Окончателно ли оздравя?
Настя почувства, че в гърдите й нараства и напира навън незнайно откъде взело се щастие. Колко просто се оказва всичко. Ти преставаш да се страхуваш от човека и да го мразиш и той веднага реагира на това с откритост и искреност.
— Окончателно, Вячеслав Михайлович — отговори тя, докато с усилие се бореше с усмивката, плъзваща по лицето й.
— Внимавай, на първо време не тичай много, щади си крака. А вие, мъже — изразително погледна останалите той, — имайте добрината, отнасяйте се с разбиране. Вие сте много, а Каменская ни е една. Пристъпваме към работата…
Кажи-речи, половината ден Настя беше под впечатлението от срещата с Афоня. Не, това не може да бъде, такива неща просто не се случват. Някъде в Болотники тя бе мислила и мърморила някакви фрази, а тук, в центъра на Москва, на „Петровка“, нейният началник… Не. Или да?