— Добре, дай да видим какво имаме налице — миролюбиво каза Селуянов и протегна ръка към бележника.
Откъснат се оказа листът за 5 и 6 септември, съответно четвъртък и петък. Ако покойната Галина Василевна бе водила живот на домакиня, шансовете за успех биха могли да се смятат за твърде високи, защото на следващата страница бяха събота и неделя (по половин страница на ден) и имаше вероятност те да са празни, така че следите от бележките за 5 септември почти със сигурност биха могли да се видят дори без експертиза. Но уви, Аничкова бе планирала задачи и за почивните, и за празничните дни, така че не беше възможно липсващите бележки да се възстановят без специални прибори.
— Значи слушай, Витьок. Още сега отнасяш бележника на следователя. Но! — На това място Селуянов предупредително вдигна пръст. — Преди това намираш работещ ксерокс и копираш всички страници десет дни преди откъснатия лист и десет дни след него. Разбра ли?
— Разбрах, Николай Александрович.
— Няма да объркаш нещо, нали?
— Няма.
— Няма да забравиш, нали?
— Не, аз такова, всичко разбрах…
Да, разбрал е, то се знае, кой се съмнява. Нищо сложно. Сложното ще започне после, когато в очакване на експертното заключение (пак добре, ако чакат две седмици, но може и месец да мине) оперативните работници трябва да издирят всички хора, с които покойната се е срещала през десетте дни преди 5-6 септември и през десетте дни след тази дата. Може би тя е казвала на някого какви точно задачи си е планирала за тези дни. Или впоследствие е споделяла впечатления… Минало е много време, спомените на хората вече не са отчетливи, размити са, датите се объркват, събитията се преплитат. И в крайна сметка оперативните работници със сигурност ще получат една нула, защото ще се окаже, че Галина Василевна сама е откъснала този злощастен лист, за да си запише нещо на него или за да завие огризка от ябълка например, или за да направи фунийка, която да й послужи като пепелник.
А между другото, как е могло да стане това по принцип? Бележникът е голям, такива не се носят в чанти, държат се вкъщи. Значи листа може да е откъснала или самата Аничкова, или нейният племенник алкохоликът, или някой от посетителите. Сега не може да се попита Аничкова, без предварителна подработка на въпроса е безполезно да се пита и племенникът, той ще отрича всичко, ако милицията няма предварително подготвени аргументи. Виж, посетителите…
Селуянов грабна телефонната слушалка с надеждата оперативният работник Витя още да не е тръгнал за следователя. Провървя му, Витя беше тук.
— Виктор, направи ксерокопия от всички страници. Не за по десет дни преди и след, а от всички, разбра ли?
— Аха — басово отговори слушалката.
Добре, Витьок ще направи всичко както трябва. Ами после? Остана, както във вица, да убеди Рокфелер.
Не, не току-така Настя не обичаше вилите и екскурзиите сред природата. Още в първите часове от пребиваването й в извънградската къща на Дюжин я обзе такава скука, че й идеше да се обеси. Дъжд, гората навън сиво-черна, мокра, печална и никакво „очарование за очите“, никакви облечени в пурпур и злато дървета, лъгал е поетът, мамел е, а може и да е писал за друго време от есента, за септември1.
На сутринта някак бързо и сполучливо се нареди всичко. В десет часа в болницата дойде не само Павел Дюжин, но и Чистяков, и Юра Коротков. Всички заедно отидоха в селото с твърде романтичното и многообещаващо име Болотники2, разтовариха Настя с бастуна й и Чистяков с трите сака, в един от които имаше книги, събрани по предварителен списък, в другия — видеокасети, в третия беше багажът на Настя. Къщата се оказа просторна, двуетажна, с всички удобства и дори с отделна баня за гости. По нищо не приличаше на онези дървени къщурки, които в съзнанието на Настя бяха свързани с понятието „вила“.
Павел прескочи до магазина и докара във вилата неговия собственик, за да се запознае лично с госпожа Каменская. Собственикът беше весел и любезен, остави телефона си на Настя и я увери, че може да се обажда по всяко време и всичко ще й се доставя в рамките на половин час. После закараха Настя с колата до местното лечебно заведение, в инвалидна количка я представиха в кабинета на главния лекар и решиха всички въпроси с процедурите, които естествено щяха да се правят вкъщи.
Сетне ядоха вкусни сандвичи и пиха чай, много се шегуваха, веселиха се. А после започнаха да се разотиват — работен ден беше, всички трябваше да са в службите си.