Учителят по танци преподаваше в театралния институт и когато за някакъв филм стана нужда да се намери младо момиче, което танцува фламенко, името на Анита Ритер изплува по най-естествен начин. Красиво, умно не за възрастта си, не само танцуващо, но и свирещо на китара (а това означаваше, че могат да снимат не само едри планове на лицето, а и общи, на които се виждат ръцете), момичето се оказа за създателите на филма истинска находка. Заради нея дори промениха сценария, та от мъничкото трийсетсекундно епизодче да се получи роля за около пет минути с реплики.
Анита се справи с ролята чудесно и от този момент Зоя Ритер с пълно право смяташе, че е успяла в живота. Не само нейната собствена кариера в киното беше сполучлива, но имаше и съпруг, за когото да й завиждат, и дъщеря, на която всяка майка би се радвала.
Ала много скоро се наложи да преразгледа мнението си. И причина за това стана веселият и обаятелен майстор от техническата служба, който се грижеше за поддръжката на Зоината кола — „Победа“. И какво толкова необикновено имаше в него — откачало Зоя дори не разбра. Е, младо момче, с пет години по-младо от нея, сияещ поглед, бели зъби, заразителен смях и весела усмивка. И какво? Нима това можеше да бъде по-важно от всички качества, които притежаваше Станислав Отович? Разбира се, че не можеше. А дето край Гриша Кабалкин някакви непознати по-рано усещания обземаха Зоя — дали краката й натежаваха, дали главата й олекваше, — това беше нищо, дреболии някакви… Какви „някакви“ — това тя не можа да определи, защото наистина никога не бе изпитвала нищо подобно.
И все пак, след като се запозна с Григорий, Зоя изведнъж започна необикновено остро да усеща тежкото бреме да бъдеш съпруга на самия Ритер. Тя и по-рано бе забелязвала, че не е на нивото на съпруга си и на неговите приятели по отношение на културата и образованието си, така че се стараеше повече да мълчи, за да не изтърси нещо, от което Станислав Отович да се срамува. Съпругът й постоянно й намекваше, че има провинциални обноски и плебейски вкус, а Зоя приемаше критиката като нещо нормално, слушаше го с отворена уста, обличаше се само както му харесваше на него и правеше само това, което той й кажеше. Необходимостта да съответства на „самия Ритер“ се превърна в тежък всекидневен труд, но Зоя смяташе този труд за неизбежен елемент от онзи красив живот, за който според нея самата тя бе създадена, и безропотно сменяше тоалетите си и внимаваше за всяка своя дума, подчинявайки се на указанията на съпруга си.
И изведнъж се оказа, че може да бъбри с часове на всякакви теми, без да се страхува, че ще изглежда глупава и необразована, може да носи блузки с къдрички, които й харесват и от които Ритер прави погнусена гримаса, и при това да чува, че е най-добре изглеждащата, най-чудесната, най-красивата, че с нея човек се чувства леко и радостно.
Трябваше да минат няколко месеца, та Зоя да осъзнае какво става. Истината й се разкри в момента, когато тя разбра, че е бременна. То се знае, не от съпруга си. И дума не можеше да става за аборт, тя беше щастлива, искаше това дете. Вече не желаеше да блести до светския си съпруг, искаше само едно: да се омъжи за Гриша Кабалкин, да му готви борш, да му пере чорапите и ризите, да му роди дете и да го отгледа. Зоя разбра, че съдбата я е пратила по чужд път и тя живее нечий чужд живот, че киното и бохемата, светският живот и светските интриги са за някакви други хора, а нейното призвание е да бъде съпруга и майка. И то съпруга именно на Григорий Кабалкин, а не на някой друг, и майка именно на неговото дете, а не на нечие друго.
Доброто възпитание на Станислав Отович позволи да се мине без грандиозен скандал. Зоя бързо си събра багажа и заедно с Анита се премести при Гриша в гарсониерката му в един хрушчовски блок. След месец бе оформен разводът, след още един месец вдигнаха сватба, Зоя смени фамилното си име и от Ритер стана Кабалкина, а не след дълго се роди Любаша.
След раждането Зоя много напълня, но не предприемаше никакви усилия да оправи фигурата си. Веднъж-дваж я каниха на кинопроби, но щом видеха вместо стройната красавица това безформено туловище, дори не се опитваха да скрият разочарованието си. Много скоро всички забравиха за нея като актриса, но това не разстрои нито Зоя, нито повия й съпруг. Гриша се занимаваше с резервни части и печелеше много добре, а самата Зоя, след като прекара определеното време за майчинство вкъщи, започна работа в Дома на пионерите като ръководител на драмкръжок. Станислав Отович редовно плащаше солидна издръжка за Анита, докато тя навърши осемнайсет. С една дума, семейството въобще не бедстваше.