Вярно, Анита така и не можа да обикне веселия и обаятелен Гриша, макар да не го показваше, защото беше учтиво и послушно момиче. Завърши училище със златен медал, без усилие влезе в инженерно-физичния институт, рано се омъжи (последва стъпките на майка си) и се откъсна от семейството. На двайсет и пет години стана кандидат на науките, на двайсет и девет — доктор, и Зоя се гордееше със своята необикновена дъщеря, толкова умна и талантлива. А че се виждаха рядко — какво пък, Анита си има своя живот, своята наука, своите приятели. Пък и характерът й е такъв… хладен. Метален характер. Ако беше друг, нима Анита щеше да съумее да се учи толкова много и упорито още от малка — и в общообразователното училище, и в музикалното, и то получавайки само отлични оценки, хем на това отгоре идваха танците и испанският, и някакви други кръжоци.
За сметка на това по-малката дъщеря, Любочка, взе характера на Зоя и Григорий — топла, любвеобилна, обичлива. Учеше се криво-ляво, не се стремеше да придобие никакви допълнителни знания, но пък винаги беше заобиколена от приятели, които неизменно водеше вкъщи, запознаваше ги с родителите си и ги гощаваше с мамините млинове. След училище влезе в някакъв непрестижен институт (да кандидатства за престижен с нейните знания би било дори глупаво), изучи се за счетоводителка, а през 1990 година, когато си получи дипломата, с помощта на тогавашното си гадже си намери работа в частна фирма. И за лоста голямо учудване на Зоя, започна да получава добра заплата, за каквато навремето счетоводителите не можеха и да мечтаят.
По-нататък събитията започнаха да се развиват със същата скорост, с каквато се променяше икономическата ситуация. По време на приватизацията Григорий Кабалкин успя да стане собственик на автосервиза, а Любочка, след като бе усвоила счетоводителските премъдрости и набрала опит, бързо започна да се издига и се добра до длъжността финансов директор на голяма фирма. Вярно, така и не се омъжи, но пък роди две дечица от мъже, които обичаше, а това според Зоя Петровна беше най-важното. Гриша спечели достатъчно, за да купи нов голям апартамент, и те прибраха от провинцията старите родители на Зоя, които вече трудно биха живели без чужда помощ.
С една дума, Зоя Петровна Кабалкина смяташе, че животът й е сполучлив и щастлив, и дори Анита през последните години се сближи със семейството, започна често да им идва на гости, а пък по телефона се обажда дори всеки ден. И с Гриша се разбира добре, и с Любочка се сприятели. По-голямата й дъщеря е вече на четирийсет и пет, на тази възраст идва мъдростта и разбирането, че на света няма нищо по-скъпо от любовта и топлите отношения. Сигурно и Анита го е разбрала.
Първа, както обикновено, дотича Любочка с децата — момченца на пет и три години. Разцелува родителите си и отиде да честити на баба си деветдесетгодишнината. След нея при майка си влезе и Зоя, повела внуците за ръце. Баба Праскови седеше във фотьойла пременена и сияеща, сбръчканите й бузи бяха порозовели, скритите в гънчиците очи блестяха, тя с удоволствие разглеждаше подаръците на Любочка: красива плетена блуза, пухкави кожени пантофи и купчина любовни и криминални романи. Зоя Петровна отвори напосоки две-три книги — шрифтът беше едър, браво на момичето, знае какви подаръци да избира за баба си. Прасковя беше запалена читателка, само зрението й вече не го биваше, затрудняваше се да чете ситен шрифт.
— А кога ще дойде Нюточка? — попита Прасковя и сложи в скута си по-малкия правнук.
— Скоро, мамо, не се тревожи — отговори Зоя. — Ще дойде твоята Нюточка.
— И пак ли сама? — продължи разпита майка й.
— Сигурно.
— Господи, ама защо не вземе да се омъжи, а? Поне детенце да роди, ето, като Любаша, че то така ще си умре стара мома.
— Мамо, Анита вече беше омъжена, да не би случайно да си забравила? — засмя се Зоя.
— Че беше — беше, ама щом няма деца, то не е и омъжване, ами просто някаква глезотия, плътски наслади. Ох, жал ми е за момичето, нещо не й върви в живота.
— Ама какво приказваш, бабче — разпалено взе да защитава сестра си Любаша, — как да не й върви на Анита! Умна, красива, доктор на науките. И хич недей да я съжаляваш, тя си е съвсем наред. Знаеш ли какво казват днес? „Всичко й е тип-топ“.
— Тип-топ ли? — недоверчиво повтори старицата след внучката си и се засмя. — Ами добре, щом е така…
И веднага отново въздъхна:
— Ама пак ми е жал. Макар че е и умна, и доктор на науките, няма си женско щастие. Трябва да си намери добър мъж.
— Ами че тя си има мъж, бабче, защо се тревожиш толкова!
— Ииих, Любка, че то това мъж ли е? Скокльо и нищо повече.