Звънна се на вратата. Зоя Петровна се втурна в коридора и веднага отново надникна в стаята.
— Анита идва. Мамо, моля те, не говори тези неща пред нея. Нали знаеш, че се обижда.
— Че защо да ми се обижда? — резонно възрази Прасковя. — Нали казвам истината, нищо не си измислям. Стара мома си е.
— Мамо!
Но Зоя Петровна закъсня с предупрежденията. Мъжът й бе успял да отвори вратата и влязлата Анита чу края на разговора.
— Кой е стара мома? Пак ли аз? — весело попита тя още от прага. — Здрасти, мамче. Здрасти, чичо Гриша. Баба пак ли е навила пружината на латерната си?
— О, не й обръщай внимание — засуети се Зоя Петровна и пое от дъщеря си обемистия пакет с подаръци за рожденичката. — Дърдори и тя не знае какво.
Анита окачи на закачалката скъпото си елегантно палто, оправи пред огледалото прическата си, която и без това беше идеална — гладка, без нито едно неподредено косъмче, с тежък кок на тила. Такава прическа тя носеше от петнайсетгодишна и нито веднъж не я промени.
— Как изглеждам, майче?
— Прекрасно — усмихна се Зоя Петровна. — От година на година се подмладяваш. Как го правиш?
Анита мълчаливо сви рамене и се усмихна:
— Тайни на природата, предполагам. Е, къде е нашата юбилярка? Ще ида да й честитя. Покрай това ще изслушам и поредната порция въздишки за моя провален живот. Я стига, мамче! — Анита се разсмя, като забеляза как моментално помръкна Зоя Петровна. — Не се тревожи, аз не се сърдя на баба. Тя си има свои разбирания, аз — мои. Човек не може да се кара за това с роднините си, нали така? Каквото и да говори, тя си остава моя баба, тоест твоя майка, а ако тя не беше родила теб, нямаше да ме яма и мен, затова винаги ще й бъда благодарна, каквито и да ги върши.
Зоя Петровна проследи с поглед по-голямата си дъщеря, която се скри в стаята на родителите й, и за пореден път мислено благодари на съдбата за това, че Анита бе станала толкова мъдра и добра.
След половин час цялото семейство насяда около богатата трапеза. Зоя Петровна зорко следеше чиниите на всички да бъдат пълни и с крайчеца на ухото си се ослушваше за разговора между дъщерите й.
— Откога не си виждала Валерка? — попита Любочка сестра си.
— Май вече от две седмици. Беше в командировка, наскоро се върна. Защо?
— Аз се видях с него вчера — сниши глас Люба. — Мисля, че нещо не е наред с него. Не си ли забелязала?
— Ами май не. С жена му нещо не е наред, това да. А с него самия всичко е наред.
— Не, Анита, вчера той беше някак странен… напрегнат. Разговаря с мен, а същевременно мисли за нещо друго, отговаря напосоки.
— Значи има проблеми с работата, нищо особено — безгрижно отговори Анита. — Впрочем…
— Какво? — сепна се Люба, дори остави вилицата.
— Не, нищо, Любаша. Нищо. — Анита покровителствено потупа сестра си по ръката. — Не се тревожи. Валера има бизнес, а в бизнеса всеки момент могат да изникнат неприятности.
Зоя Петровна мълчешком се радваше. Не само че Анита се върна в семейството, не само че се сприятели с Любочка, ами общува и с Валера, запозна и Любочка с него. Станислав Отович беше шокиран, когато младата кинозвезда го замени с монтьор от автосервиз, хем и няколко години по-млад от нея, така че като единствен начин да излезе от шока той избра новата женитба. Ожени се, както и първите два пъти, за момиче на деветнайсет години. Още на Зоя навремето бе обяснявал, че деветнайсет години за него са магическа възраст. Осемнайсет са твърде близо до непълнолетието, а двайсет са вече двайсет, не е същото. Само деветнайсетгодишно момиче имаше шанс да стане съпруга на Ритер.
Станислав Отович се ожени много бързо и синът в новия брак се появи по-малко от година след раждането на Любочка. Ритер никога не направи опит да запознае Анита с родния й брат, той изобщо сякаш бе забравил за съществуването на дъщеря си. Разбира се, на Анита й беше обидно, но тя съумя да надмогне детските си чувства и след смъртта на баща си най-сетне се запозна с Валерий и неговите майка и съпруга. А после запозна с тях и Любочка. Те станаха добри приятели. Защото е много неправилно на света да живеят близки хора и да не се виждат. Анита бе расла сама, не бе обръщала внимание на малката си сестричка, пък и време нямаше — все учеше, ходеше по кръжоци, а когато се премести при съпруга си, Любаша едва бе тръгнала на училище. Така че можеше да се смята, че и по-малкото момиченце бе расло без сестра. И Валерик цял живот бе живял сам. Но пък колко бе хубаво, че сега всички са заедно — двете сестри и братът! И нищо че Любочка и Валерик не са родни, те пак са брат и сестра, истински приятели. Браво на Анита, колко умна излезе!